— Ще трябва да придадеш на кораба въртеливо движение, за да създадеш гравитация — каза Арнолд.
Грегър пресметна набързо и възрази:
— Ще прахосам сума ти енергия.
— В книгата пише, че може да им пъхаш храната в гърлото с ръка. Овлажняваш леко фуража, правиш го на топка, пъхаш си ръката до лакътя в устата им и оставяш…
Грегър прекъсна връзката и включи страничните двигатели. Разкрачи се широко и с тревога започна да чака какво ще се случи.
Квилите се заеха с храната толкова непринудено, че всеки квиловъд би изпаднал във възторг.
Ще трябва да дозареди с гориво на Вермон II. Печалбата ще спадне чувствително, защото на новоусвоените планети горивото е много скъпо. Все пак ще останат достатъчно пари.
Отново се зае със задълженията си по кораба, който бавно преодоляваше безбрежното пространство.
Настъпи време за хранене. Даде фуража на квилите и отиде в отсека на смагите. Отвори вратата и извика: „Елате тук!“
Никаква реакция.
Отсекът беше пуст.
Грегър почувства как стомахът му се превъща в черна дупка. Това не е възможно. Смагите няма къде да отидат. Решили са да се пошегуват и са се скрили. Само че тук нямаше къде да се скрият пет големи смаги.
Лекото треперене премина в неудържима треска. Грегър се сети за неустойките в случай на загуба, повреда и тем подобни.
— Ей, смаг! Излез, бе, смаг! — развика се той. Отговор нямаше.
Внимателно огледа стените, пода, тавана, вратата и вентилаторите, да не би смагите да са се изхитрили да пропълзят през тях.
Но те бяха изчезнали безследно.
Изведнъж дочу някакъв шум около краката си. Погледна надолу и успя да забележи как нещо се шмугна покрай него. Беше един от смагите, не по-дълъг от пет сантиметра. Грегър намери и останалите, скупчени в ъгъла, всичките толкова големи.
Какво му бе казал чиновникът от „Тригейл“? „Ако пътуваш със смаги, не си забравяй микроскопа.“
Грегър просто нямаше време да получи хубав и пълноценен шок. Той плътно затвори вратата и се хвърли към радиостанцията.
— Много странно — каза Арнолд, след като бе въведен в положението. — Смалили са се, казваш. Чакай да погледна… А-ха! Да не би да си създал изкуствена гравитация?
— Разбира се, че съм създал! Нали трябваше да нахраня квилите!
— Не е трябвало. Смагите са привикнали към безтегловността.
— Откъде да знам на какво са свикнали!
— Ако изпитат необичайно притегляне, те се свиват до микроскопични размери, губят съзнание и загиват.
— Нали ти ми каза да създам изкуствена гравитация!
— Как пък не! Само ти споменах, че има такъв метод за хранене на квили в космоса. Препоръчах ти да им даваш храната ръчно.
Грегър успя да потисне желанието си да разбие радиостанцията.
— Арнолд, смагите са свикнали със слабо притегляне. Вярно ли е ?
— Да.
— А при квилите е обратното. Така ли е?
— Да.
— Ти знаеше ли това, когато подписваше договора?
Арнолд преглътна, после покашля и накрая каза:
— Виж сега, наистина ми мина през главата, че това малко ще затрудни работата. Обаче великолепно ще се изплати.
— Да, ако успея да завърша лесния ти курс. Какво ще заповядаш да правя сега?
— Сваляй температурата — самоуверено заяви Арнолд. — Смагите при нула градуса се стабилизират.
— А пък хората замръзват — отбеляза Грегър. — Добре, край.
Навлече всичко, което намери на кораба и включи системата за охлаждане. След един час смагите отново израснаха до нормалните си размери.
Засега всичко вървеше що-годе добре. Нагледа и квилите. Като че ли студа ги беше ободрил. Бяха по- жизнени от когато и да е и блееха за храна. Даде им поредната порция. След като изяде един сандвич с шунка и вълна, Грегър легна да спи.
На другия ден се оказа, че на кораба има петнадесет квили. Бяха се родили пет малки. И всичките бяха гладни. Грегър ги нахрани. Реши, че станалото е в реда на нещата, защото в едно помещение се возеха и мъжки, и женски. Това трябваше да се предвиди и да се разделят не само по видове, но и по полове.
Само че следващият път, когато отново посети квилите, те бяха станали тридесет и осем.
— Размножават се, а? — попита Арнолд по радиото. Личеше, че е загрижен.
— Да. И по нищо не личи да имат намерение да спират.
— Това трябваше да се очаква.
— Защо? — озадачено попита Грегър.
— Нали ти казах, че квилите се размножават чрез фемиш.
— Май чух нещо такова. Какво ще рече това?
— Точно това, което чуваш — раздразни се Арнолд. — Как си завършил училище? Означава партеногенеза при точката на замръзване на водата.
— Ясно — мрачно произнесе Грегър. — Значи обръщам кораба.
— Недей! Ще се разорим!
— Ако квилите продължат да се размножават с тези темпове, няма да остане място за мен. Ще трябва те да управляват кораба.
— Грегър, не се поддавай на паниката. Има идеално решение на проблема.
— Целият съм в слух.
— Увеличи налягането и влажността на въздуха. Ще спрат да се размножават.
— Сигурен ли си, че смагите няма да се превърнат на пеперуди?
— Няма да има странични явления.
Наистина не си струваше да се връща на Земята. Беше изминал половината път. Със същия успех можеше да се избави от гадните животни и на Вермон.
Трябваше само да ги изхвърли извън кораба. Идеята беше много съблазнителна, макар и неизпълнима.
Грегър увеличи налягането и влажността на въздуха и квилите престанаха да се размножават. Успя да закове бройката на четиридесет и осем. Сега времето му отиваше в чистене на вентилатори. Сюрреалистични бели кълба бавно се носеха из коридорите, в машинното отделение, в цистерните с вода и под ризата на Грегър. Ядеше безвкусни порции с вълна, а за десерт — вечния сладкиш с вълна.
Сънуваше, че се превръща в квил.
На хоризонта се появи ярко петънце. Предният екран показваше сияйната звезда Вермон. След един ден ще разтовари проклетите животни и ще се върне в прашната кантора, при неплатените сметки и пасианса.
