Тази вечер Грегър си отвори бутилка вино, за да отпразнува края на курса. Виното успя да измие вкуса на вълна и когато си легна, чувстваше леко, приятно опиянение.
Обаче не успя да заспи. Температурата непрекъснато падаше. Капките по стените замръзваха.
Ще трябва да включи отоплението.
Но… Ако включи отоплението, смагите ще се смалят. Няма да се смалят, ако изключи изкуствената гравитация. Само че тогава четиридесет и осем квили ще обявят гладна стачка.
По дяволите квилите! Все ще се намерят десет парчета, които да са живи, здрави, бодри и така нататък. В този студ не може да се управлява ракета.
Той спря страничните двигатели и включи нагревателите. Чака цял час, треперейки и потропвайки с крака. Нагревателите мощно смучеха енергия от двигателите, но не даваха топлина. Това вече беше смешно! Грегър ги включи на максимална мощност.
След още един час температурата вече беше далеч под нулата. Макар че Вермон се виждаше, Грегър започна да се съмнява дали ще доживее да кацне някъде на топло.
Тъкмо стъкваше огън на пода на кабината, използвайки най-лесно запалимите материали, когато радиото оживя.
— Седя тук и си мисля… — започна Арнолд. — Надявам се, че не си изменял рязко температурата и налягането?
— Каква е разликата — рязко, плавно?
— Може да си дестабилизирал фъргелите. Резките изменения ги вадят от летаргията. По-добре иди и ги виж.
Грегър се засуети. Отвори вратата към отсека на фъргелите, погледна вътре и потрепери.
Разбира се, фъргелите бяха будни. Огромните гущери се разхождаха из помещението, покрити със скреж. От отсека го лъхна поток леден въздух. Грегър хлопна вратата и побърза към радиостанцията.
— Ясно, покрити са със скреж — каза Арнолд. — Те пътуват за Вермон I. Горещо местенце е тази планета, много е близко до звездата. Фъргелите консервират мраз. Това са най-добрите портативни живи фризери в цялата Вселена.
— Защо не ми каза всичко това по-рано? — ехидно попита Грегър.
— За да не се разстройваш. Освен това те щяха да си спят, ако не си беше играл с налягането и притеглянето.
— Фъргелите са за Вермон I. А смагите за къде са?
— За Вермон II. Малка планета, ниско налягане.
— А квилите?
— Много ясно, за Вермон III.
— Идиот! — закрещя Грегър. — Връчваш ми такъв товар и очакваш да жонглирам с него, а? Налягане, температура, влажност… Сега пък ще хвърча из системата като във флипер! — Ако в този момент Арнолд се намираше на кораба, Грегър с удоволствие би го удушил.
— Слушай ме внимателно — бавно, много бавно проговори Грегър. — Стига идеи, стига планове. Обещаваш ли?
— Добре де, добре — примири се Арнолд. — Няма защо да се гневиш.
Грегър прекъсна връзката и поднови опитите си да затопли кораба. Успя да вдигне температурата до минус пет, но от претоварването нагревателите се скапаха окончателно.
В това време се бе приближил максимално до Вермон II дойде съвсем близо. Грегър остави дървото, което се канеше да запали, и се зае с перфокартата. Перфорира върху нея траекторията към главното хале, кръжащо около Вермон II. Изведнъж чу зловещо стържене. Десетки стрелки и индикатори заеха изходно положение.
Уморено заплува към машинното отделение. Главният двигател не работеше и не бе нужно човек да има специално образование, за да разбере причината.
Из въздуха се носеше квилова вълна. Беше се вмъкнала под уплътненията, в смазочната система и в охлаждащите вентилатори.
За полираните детайли на двигателя металната вълна бе подействала като фини абразивни стружки. Чудно как бе издържал досега.
Грегър се върна в кабината за управление. Невъзможно бе да кацне без главния двигател. Трябваше да го ремонтира в космоса, което автоматично щеше да погълне печалбата. За щастие със страничните двигатели можеше да се движи и да маневрира.
Вероятността да успее бе петдесет процента, но още не беше късно да се свърже с изкуствения спътник, който служи за главно хале на Вермон.
— Говори „ААА — ОПС“ — обяви Грегър, след като влезе в орбита около спътника. — Моля, дайте разрешение за кацане.
Чу се трясък от статичен заряд.
— Говори спътникът — отговори нечий глас. — Идентифицирайте се по-подробно.
— Това е кораб на агенция „ААА — ОПС“, отивам на Вермон II, идвам от централния склад на „Тригейл“ — уточни Грегър. — Документите са наред.
Повтори традиционната формална молба за разрешение за кацане и се облегна в креслото.
Борбата не беше лека, но всички животни бяха доставени живи, здрави, бодри, годни да се размножават и така нататък, и така нататък. Агенция „ААА — ОПС“ заработи добри пари. Сега Грегър мечтаеше само за едно — да напусне кораба и да се потопи във вана с гореща вода. И цял живот да е далеч от фъргели, квили и смаги. Искаше…
— Отказва ви се разрешение за кацане.
— Какво-о-о?
— Много съжалявам, но в момента нямаме свободни места. Ако искате останете в орбита, ще се постараем да ви приемем след три месеца.
— Чакайте! — Грегър щеше да полудее. — Не може така! Продуктите ми свършват, главният ми двигател не работи, не мога да търпя тия животни…
— Много съжалявам!
— Нямате право да ме изгоните! Това е обществено хале. Ще се наложи…
— Обществено? Извинете, сър, но това хале е собственост на концерна „Тригейл“.
Радиото млъкна. Няколко минути Грегър тъпо го съзерцаваше.
„Тригейл“!
Ето защо не го закачаха в централния склад на Земята. Много по-остроумно е да не му разрешат да кацне тук, в халето около Вермон II.
Най-лошото е, че сигурно имат законно право да постъпят така.
А той не може да кацне на планетата. Без главния двигател такъв опит би бил самоубийствен.
От друга страна в системата Вермон няма друго космическо хале, където да кацне.
Какво пък, беше докарал животните почти до склада. Без съмнение, мистър Ванс ще разбере и оцени добрите му намерения.
Свърза се с него на Вермон II и започна да му обяснява положението.
— Не са ли в склада? — прекъсна го Ванс.
— На двадесет километра от него.
— Така няма да стане. Разбира се, аз ще си прибера животните — те са мои. Но в договора има клаузи, предвиждащи неустойки в случай на непълноценна доставка.
— Вие няма да прибегнете до тях, нали? — примоли се Грегър. — Имах намерение…
— Това не ме интересува. За мен е важна печалбата.
И прекъсна връзката.
Плувнал в пот въпреки студа, Грегър се обади на Арнолд и му разясни новото положение.
— Това не е етично! — обяви Арнолд.
— Но е законно.
— Знам, по дяволите! Трябва да помисля.
— Измисли нещо умно.
— Ще ти се обадя по-късно.
