Робърт Шекли
Лаксийски ключ
Ричард Грегър седеше зад бюрото си в прашната канцелария на „ААА — Първокласна служба за междупланетно почистване“. Беше почти обяд, но Арнолд, партньорът му, още не беше се появил. Грегър тъкмо довършваше един необикновено сложен пасианс. И тогава чу силен удар в коридора.
Вратата на „ААА — Първокласна“ се отвори и Арнолд надникна вътре.
— Да не е била затворена банката? — попита Грегър.
— Току-що направих двама ни богати — отвърна Арнолд. Той отвори широко вратата и смигна с драматичен вид. — Вкарайте го вътре, момчета.
Четирима изпотени носачи домъкнаха квадратна черна машина с размерите на малък слон.
— Ето го — гордо произнесе Арнолд. Той плати на носачите и застана с полузатворени очи и ръце, скръстени зад гърба, да наблюдава машината.
Грегър бутна картите си настрани с бавното и изтощено движение на човек, който е виждал всичко. Той се изправи и обиколи машината.
— Добре, предавам се. Какво е това?
— Милиони долари в ръцете ни — отговори Арнолд.
— Ясно. Но
— Това е Безплатен производител — гордо се усмихна Арнолд. — Минах тази сутрин покрай междузвездното бунище на Джо и това стоеше там, на прозореца. Взех го почти без пари. Джо даже не знаеше какво е.
— Аз също — натърти Грегър. — А ти?
Арнолд бе застанал на колене и се бе подпрял на длани, като се опитваше да разчете инструкциите, гравирани върху предния панел на машината. Без да вдигне глава, той заговори:
— Нали си чувал за планетата Мелдж?
Грегър кимна. Мелдж бе третокласна планета в северната периферия на галактиката, малко поотдалечена от търговските пътища. Някога на Мелдж имало високоразвита цивилизация, създадена по всяка вероятност от така наречената Древна мелджианска наука. Познанията на древната наука бяха изгубени преди години, макар че тук-там все още се появяваше по някоя случайно запазила се оттогава машина.
— И това продукт на Древната наука ли е? — попита Грегър.
— Точно така. Това е Мелджиански безплатен производител. Съмнявам се, че има повече от четири-пет такива в цялата Вселена. Те не могат да бъдат възпроизведени.
— И какво произвежда? — попита Грегър.
— Че откъде да знам? — разсеяно отвърна Арнолд. — Подай ми Мелджианско-английския речник, ако обичаш.
Грегър обузда яда си и отиде до рафта с книгите.
— Като не знаеш какво произвежда…
— Речникът. Благодаря. Какво значение има какво произвежда? То е
Арнолд отвори речника и започна да търси думите, които бяха изписани върху Производителя.
— Безплатна енергия… Тези учени не са били глупави — каза Арнолд, като драскаше превода върху джобния си тефтер. — Производителят получава енергията си просто от въздуха. Затова изобщо няма значение какво произвежда. Винаги можем да продадем продукта и всичко, което получим, си е чиста печалба.
Грегър гледаше дребния си подвижен партньор и дългото му мрачно лице стана по-тъжно от всякога.
— Арнолд — заговори той. — Бих искал да ти напомня нещо. Ти, преди всичко си химик. А аз съм еколог. Ние не знаем нищо по отношение на машините и още по-малко за сложните чуждоземни машини.
Арнолд кимна разсеяно и завъртя един ключ. Производителят издаде нещо като сухо хриптене.
— И още повече — продължи Грегър, като се отдръпна на няколко крачки, — ние сме междузвездни чистачи. Не си забравил, нали? Нямаме причини да…
Производителят се закашля неравно.
— Сега разбрах — каза Арнолд. — Тук пише: „Безплатният мелджиански производител, нов триумф на лабораториите Глотън. Този Производител е гарантирано неразрушим, нечуплив и без нито един дефект. Не се изисква включване към енергиен източник. За да бъде пуснат в действие, натиснете бутон номер едно. За да го спрете, използвайте Лаксийски ключ. Вашият Безплатен мелджиански производител е снабден с вечна гаранция против повреда. Ако все пак покаже някакъв дефект, моля върнете го веднага на лаборатории Глотън.“
— Може би не бях напълно ясен — заговори отново Грегър. — Ние сме междупланетни…
— Не ставай досаден — каза Арнолд. — Щом пуснем това нещо в действие, можем да се пенсионираме. Ето го бутон номер едно.
Машината започна да тропа зловещо, но след това премина към стабилно бръмчене. Дълги минути не се случи нищо.
— Трябва да загрее — каза нетърпеливо Арнолд.
После, през един отвор в основата на машината, започна да се сипе сив прах.
— Може би е отпадъчен продукт — промърмори Грегър. Но прахът вече цели петнадесет минути се сипеше по пода.
— Успех! — извика Арнолд.
— Какво е това? — попита го Грегър.
— Нямам никаква представа. Трябва да направя няколко опита.
Усмихнат триумфално, Арнолд сипа малко от праха в една епруветка и притича към бюрото си.
Грегър остана пред Производителя и наблюдаваше как се изсипва сивият прах.
— Не трябва ли да го изключим, докато разберем какво произвежда? — попита той накрая.
— Разбира се, че не — отвърна Арнолд. — Каквото и да е, трябва да струва пари. — Той запали Бунзеновата горелка, напълни епруветката с дестилирана вода и се захвана за работа.
Грегър повдигна рамене. Беше свикнал с шантавите далавери на Арнолд. Откакто бяха създали „ААА — Първокласна“, Арнолд все търсеше начин за бързо забогатяване. Измишльотините му обикновено завършваха с повече работа от обикновеното, но Арнолд бързо забравяше това.
„Е — помисли си Грегър. — Поне не ни е скучно.“ Той седна зад бюрото си и се зае отново с пасианса.
Следващите няколко часа в канцеларията цареше тишина. Арнолд работеше здраво, като добавяше химикали, изхвърляше утайки, проверяваше резултати в няколко големи книги, които държеше върху бюрото си. Грегър донесе сандвичи и кафе. След като се нахрани, той се заразхожда напред-назад и продължи да наблюдава как сивият прах се сипе постоянно от машината.
Мъркането на Производителя стана по-високо, а прахът се сипеше във все по-голямо количество.
Един час след обяда Арнолд се изправи.
— Готови сме! — заяви той.
— Какво е това нещо? — попита Грегър, надявайки се, че поне веднъж Арнолд е попаднал на нещо свястно.
— Това нещо е Тангрис — заяви Арнолд и загледа Грегър с очакване.
— Тангрис, а?
— Точно така.
— Тогава би ли ми казал какво е Тангрис, ако обичаш? — извика Грегър.
— Аз пък мислех, че знаеш. Тангрис е основната храна на жителите на Мелдж. Един възрастен мелджианец консумира няколко тона годишно.
— Храна, а? — Този път Грегър погледна финия сив прах с уважение. Една машина, която непрекъснато произвежда храна по двадесет и четири часа на ден, можеше да бъде много печеливша инвестиция.
