Домът на боговете

7

Щом се върна по телефонната линия от Дома на боговете в собствения си дом, Артър се строполи на леглото, твърде уморен, че да размишлява над последиците от стореното.

Когато на другата сутрин се събуди, той се зачуди дали всичко това не е било необясним сън.

Беше преполовил първото си кафе за сутринта, когато телефонът иззвъня. Беше Сами.

— Артър, имам чудесни новини. Голямото старо вулканище снощи е гръмнало. Облакът от прах се вижда чак от Рио.

— Ами мината?

— Мината капут, момчето ми. Там, където довчера е имало голямо предприятие, сега има само езеро от застиваща лава.

— Надявам се никой да не е пострадал…

— Ти бъзикаш ли се? Това чудо е затрило пет индиански села, убити са към двеста-триста индианци, да не говорим за петдесетината служители на компанията.

— Олеле майко.

— Да, трагедия, нали? Но няма загуба без печалба. Печелившият си ти, Артър. Цената на закупените от тебе акции е паднала възхитително.

— Изненадан съм, че изобщо продължават да се продават.

— Компанията твърди, че разполага с процес, чрез който от лавата можело да се прави нещо. Ама няма да стане.

— Значи, излязох от дупката?

— Вънка си, ама толкова си вънка, че си чак от другата страна. В този момент твоята инвестиция струва скромната сума от петдесет и осем хиляди долара.

— Добре. Продавай.

— Сигурен ли си? Цената ще падне още повече!

— Сигурен съм. Продавай. Сами, не съм за тия игри.

— Добре, приятел, щом казваш да продавам — продавам. Мини утре към офиса, ще подпишеш едни книжа и ще ти дадем чек.

— Само това ли?

— Само това, малкият ми.

— О, Сами… имат ли представа защо вулканът е изригнат точно сега?

— Хабер си нямат. Казах ти, вулканите никой не ги знае защо правят така. Пръст божи, предполагам.

8

Следващите няколко дни бяха спокойни за Артър Фен. Събитията от Дома на боговете вече бяха започнали да избледняват от паметта му. Дори започна да се освобождава от чувството за вина спрямо хората, които беше убил, призовавайки Лийфи да задейства вулкана. Помъчи се да се самоубеди, че Лийфи сигурно нямаше нищо общо. Може би цялата работа беше просто нещастен случай — това им се паднало от лотарията… защото кой може да предвиди кога ще изригне един вулкан, както мъдро отбеляза Сами?

После Лийфи му дойде на гости.

Случи се една вечер, докато Артър седеше на верандата си и наблюдаваше великолепния залез. Наблюдаваше го малко виновно, защото във вестниците пишеше, че прекрасните залези напоследък се дължали на праха, изхвърлен в атмосферата при изригването на вулкан в Бразилия. По негова вина. И все пак, трябваше да се живее. Пък и залезът си беше хубав.

Тъкмо смяташе да си ляга, и бам — ей ти на, Лийфи цъфна на верандата, самата наглост в кожа/дреха от листа и лозови стебла.

— Здрасти, стари ми друже — поздрави той.

— О, здрасти. — Артър се огледа. — Хайде да влезем вътре. Той вкара Лийфи в хола, отвори му бира и го настани на най-хубавия стол.

— Как я караш? — попита Лийфи.

— Много съм си добре.

— Хареса ли ти онова с вулкана?

— Твоя работа ли беше?

Лийфи отпи едра глътка и се усмихна доволно.

— Да не си мислиш, че е станало самичко?

— Е, в края на краищата, не знаех.

— Не си очаквал да си оставя и подписа, нали така?

— Ами че не.

— Всъщност, ако става въпрос, в този случай имах нужда от малко помощ. Нали ми беше споменал за някаква малка пролука между вулкана и мината? Излезе двайсет и пет фута корав камък! Тия работи не се рутят лесно, дори и да си бог.

— И какво направи ти?

— Свирнах на едни приятели.

— Познавам ли някой от тях? В Дома на боговете си поговорих с неколцина богове.

— Тая шайка дъртофелници? Я не ме разсмивай. Моите приятели не се навъртат по такива места. Малкият, аз имам приятели сред боговете, но те не се мандахерцат из разни старчески домове за богове.

— А къде са?

— Малко е трудно за обясняване. Когато един бог си няма работа, той има нужда от място, където да се размотава, докато някой му намери работа. Приятелите ми идват от едно място, наречено Ктхулувил.

— Интересно име — отбеляза Артър.

— Там изпращат непоправимите. Боговете, които просто не се вписват никъде. Тъкмо там ме бяха засилили, преди да ме пратят на рехабилитация в Дома на боговете.

Лийфи не беше споменавал досега за рехабилитация. Но сега като че на Артър не му беше времето да пита.

— Искам да ти благодаря много за всичко, което направи за мен. Очаквам с нетърпение да ми дойдеш на гости тия дни. Но сега предполагам, че имаш да вършиш много неща…

— Хей, друже, каква е тая работа? Искаш да ме разкараш, а?

— Съвсем не. Просто, свършихме каквото трябваше…

— Каквото ти трябваше на тебе. Онова, което аз искам да върша, едва започва. Нас с теб ново време ни чака.

— Всъщност точно сега нищо не ми се захваща.

— Кахъри ли са те налегнали, приятелче? Ще ти дам една доза сома — лекарството на боговете. Веднага ще те оправи.

— Според мен имам нужда от период на почивка, самота и абсолютно спокойствие…

— Хей, я стига тъпотии. Имам планове за нас, малкият. Колко стаи имаш?

— Къщичката е съвсем малка. Две спални, всекидневната, стаята „Флорида“, кухненския бокс и гаража.

— Като за начало става. Аз и моите дружки ще се настаним в другата спалня, докато не измислим нещо по-добро.

— Дружки ли? Какви дружки?

— Нали ти казах, че хванах още някой и друг бог да ми помогнат да разпалим вулкана. Редно си беше да им обещая нещичко, нали така?

— И защо ще искат да отсядат в мойта спалня за гости?

— Защото това е началото.

— Начало на какво?

— На някои мои планове относно Земята. Радвам се, че ни покани, Артър. Нямах много възможности да