Домът на боговете

права пола и лачени чепички с прост, но класически модел.

Мими и Артър се бяха запознали в големия магазин на „Сакс“ в търговския център на Таити бийч. Една от Артъровите лели му беше подарила за рождения ден квитанция за подарък на стойност петдесет долара и той беше отишъл в „Сакс“ да види за какво би могъл да я похарчи. Като че нищо не влизаше в обхвата на тази цена и той беше отишъл на главния щанд да попита не може ли да върне квитанцията срещу пари в брой.

Мими работеше на щанда за услуги. Тя му съобщи, че осребряването на квитанции за подаръци не съответствало на политиката на магазина и му предложи да си купи вратовръзка. Артър й сподели, че изобщо не носи вратовръзки и няма да може да си избере. Мими го придружи до щанда за вратовръзки и му избра една с десен в оранжеворозово и сярножълто. Каза, че отивала на тена му. Артър й благодари — беше решил, че е комплимент.

После отидоха да пият кафе и си поприказваха. Артър бе възхитен от нейната изисканост. Тя хареса податливия му вид, толкова важен, когато очакваш да дресираш един мъж за добър глава на семейство. Мими беше дребничка, с хубавичко кукленско личице. Артър беше висок и прегърбен и приличаше на тромав, млад Ейб Линкълн в разконцентрирания си етап, преди да му текне гениалната идея да спаси своята страна и да освободи робите. Изисканост и характер, чийто главен елемент е податливостта. Каква чудна двойка би излязла от тях! Е, как да го пропуснат?

Започнаха да излизат заедно. На него му харесваше държанието й на почти недостъпна. В този век на жени, лягащи с когото им падне и със стряскащи похотливи мераци — поне такива ги даваха по филмите — това показваше, че добре възпитана. Тя се възхищаваше на ръста му: твърдеше се, че високите мършави мъже са по-добри в бизнеса от техните по-дребни и по-закръглени колеги, поне според „Психологията днес“.

Семействата им, макар и не точно да танцуваха от радост, поне се отнасяха толерантно към техния избор — бяха ги отписали и двамата още преди години, макар и по различни причини. Мими, двайсетгодишна, завършила преди две години гимназия в Палм Бийч, искаше вече да се махне от бащиния дом и да свие свое гнезденце. Артър, двайсет и седем годишен, с диплома по сравнителна митология искаше жена да шета из неговата наследствена къща.

Артър купи на Мими годежен пръстен с малък кремав диамант — чрез Сами, който имаше връзки навсякъде. Мими реши, че пръстенът стои добре на нейната ръчичка. Те обявиха годежа си, но когато хората ги питаха кога ще определят датата, почваха да увъртат.

След като опозна Артър по-добре, Мими заподозря, че всъщност не е толкова податлив, колкото изглежда. Артър винаги се стараеше да угоди, но притежаваше дълбоко вкоренена неувереност и липса на предприемчивост, които си личаха все повече с изминаващите седмици и месеци. Що се отнася до Мими, макар да беше хубавичка, изящна и с изискани обноски, тя притежаваше и дълбоко вкоренена проклетия, мъчна за прикриване. Сами, който нямаше навикала съди хората, но се мислеше за смешник, я беше оприличил — заради силно полегатото чело и издадената напред долна челюст с двата изящно стърчащи предни зъба — на пор в атака, покачен на токчета. На Артър не му беше смешно. Той смяташе, че тя е красива. Досещаше се, че в някои отношения двамата с Мими не си подхождат, но я обичаше, и по-точно казано, желаеше я. Не че това го радваше особено — Мими бе отсякла, че докато не надянат халките, нямало да има джиджи-биджи, както тя наричаше най-висшия акт между мъжа и жената.

Напоследък помежду им се беше появило напрежение — откакто Мими беше започнала да осъзнава, че от притежателите на докторат по сравнителна митология първокласни кандидати за развиващ се мобилен бизнес не стават, колкото и да ги ръчкаше женицата. Що се отнася до Артър, той просто я караше някак си и се надяваше нещата да се оправят.

Напоследък не се разбираха твърде добре. Разплатата дойде скоро след пристигането на Лийфи, когато един ден Мими се отби неочаквано с последния бестселър — екземпляр с автограф от „Как да успеем в бизнеса така, както не сме и сънували, дори и без да го искаме!“. Беше го купила на Артър от книжарницата в търговския център, след като го намери на лавицата с надпис „Купете си ги задължително!“.

Артър я посрещна на входа, но — нещо, нехарактерно за него — не я покани да влезе. Мими го отбеляза и макар и да не беше възнамерявала дори да стъпва в къщата — по този начин отбягваше спазматичните му пристъпи на страст, които винаги размазваха грима й — фактът, че този път не я покани да влезе, й се видя дълбоко подозрителен.

— Няма ли да ме поканиш? — попита Мими с онази прямота, която Артър бе намирал за толкова пленителна в началото на тяхното познанство.

— Ами, имам малко гости и е страшно разхвърляно — оправда се Артър и с това затвърди решителността й да разбере какви ги върши той наистина.

— Искам чаша вода — рече Мими. — Толкова е горещо.

— Почакай тук, ще ти донеса — Артър се втурна в къщата и затръшна вратата в лицето й.

Мими го изчака вбесена да се върне с чаша, пълна до половината с хладка чешмяна вода. Изпи я изискано, подаде му чашата и попита:

— Няма ли да ме запознаеш с приятелите ти?

— Те всъщност не са ми приятели — обясни Артър, геният на неубедителните извинения.

Щеше да е по-добре, ако родителите му го бяха съветвали повечко. Но баща му, добродушен адвокат, голяма клечка без малко, и майка му, която отглеждаше цветя и яздеше коне, бяха загинали преди пет години на връщане от международното летище „Орландо“, където бяха ходили на конгрес по бридж. Причина за смъртта им беше един размахал „Узи“ младок в рязан „Корвет“, който, след като забелязал жизнерадостната четчица, бодната на тиролската шапка на господин Фен, го сбъркал с богат германски турист и го гръмнат. Обяснението, дадено от младежа на последвалия съдебен процес — че му бил сбъркал самоличността — не успя да го отърве от двайсетгодишната присъда с много добри шансове за освобождаване под гаранция след пет години.

— Не са ти приятели, значи? Какви са ти тогава? — попита Мими.

— Ами всъщност познати. Дори и такива не са ми, просто хора, на които дължа услуга. Какво ще кажеш да се видим днес в „Слава богу, че е петък“?

Неубедителен, запъващ се и тонът му — виновен!

— Срамуваш ли се от мен, Артър?

— Не! Как можа да си го помислиш? Просто…

— Тогава ме покани и ме представи.

Артър разпозна моралния форсмажор и капитулира.

— Щом настояваш — рече той с нещо, което у един по-хладнокръвен мъж би било достойнство.

Мими влезе. Първото нещо, което видя, беше Луума, просната на кушетката с половин сурово пиле в едната ръка, литрова халба бира в другата и чиния със салца и пържени картофки на корема. Зяпаше блудкав сериал по телевизора на Артър.

— Мими, това е Луума. Луума…

— Здрасти, маце — Луума скочи на крака кошмарно енергично и пръсна картофки и салца по целия под. Избърса мазната си длан в полата си, която представляваше половин топ кадифе, халтаво увито около огромното й буцесто туловище, и я тикна под носа на Мими.

Мими изгледа въпросната ръка, като да беше разлагаща се радиоактивна риба, стисна храбро пръстите и отдръпна своята.

— Минавате през града ли? — попита тя в героичен опит за онова, което в нейните кръгове минаваше за нормален разговор.

— Тцъ, ще поостанем — отвърна Луума, а после се изцепи оглушително: — Хей, Лийфи, ела тука да се запознаеш със сладураната на Артър!

Лийфи излезе от банята, увит в кърпа, твърде маломерна, че да скрие изцяло гигантския му член.

На Мими й стана много трудно да води учтив разговор, макар Лийфи да се изразяваше съвършено коректно в своя малко нещо трескав и витиеват стил. Но онова, което довърши картинката, беше Ях — той излезе от задната спалня, облечен в пола от кожи на прасенца-сукалчета, с които се беше сдобил от местния касапин; онзи си беше помислил, че иска да ги готви и да ги яде, не да ги облича така както си са. Облеклото на Ях всъщност беше едно съвсем подходящо облекло за бог на детеубийството. Но то окончателно довърши Мими, на която мигом й се догади при гледката на черната кръв, бликаща от