Домът на боговете

нескопосните шевове.

— О, Божичко! — възкликна тя. — Май ще повърна.

И тъкмо тогава из задната стая изскочи Роте.

— Може ли после да го изям? — попита той нетърпеливо.

Мими си тръгна страшно припряно. На другия ден тя изпрати на Артър годежния пръстен (беше го дала на оценяване и реши, че не си струва да го задържи) заедно с хладна бележка, с която го уведомяваше, че разваля годежа.

11

Когато Сами намина към Артър, той реагира на боговете по точно обратния начин. Мими ги бе сметнала за отвратително гнусни; на него му се сториха забавно земни. Нито пък срещна някакви трудности с възприемането на идеята, че те наистина са богове.

— Тиха вода си ти — подметна Сами на Артър, докато си пийваше биричка, седейки във всекидневната и бърборейки си с Лийфи и Луума. Артър седеше наблизо на един стол с права облегалка и си умираше от срам. — Кой да ти се сети, че това митологията можела да има практическо приложение? — после се обърна към Лийфи. — Не искам да ви обидя, но можете ли да правите фокуси? Доколкото знам, боговете знаят много фокуси.

— Фокуси? Можем, и още как — отвърна Лийфи. — Хей, Луума, я покажи на Сами как се правиш на птица.

— Глей се’а. — Луума се изправи, пое си дълбоко дъх и заразмахва ръце. Размахваше ги все по-бързо и по-бързо. Започна да се върти — движеше се със смайваща грация за такова грубо създание. Скоро вече се въртеше като пумпал, с невъзможна бързина, дрехите й в червено и черно (Артър й ги беше купил от една разпродажба на палатки) се ветрееха и плющяха. А после тя наистина набра скорост и се завъртя толкова бързо, че вятърът, който вдигна, разпиля купчината вестници в ъгъла. После взе да се смалява и когато спря, се беше превърнала в голяма черна гарга с вързана на врата червено- черна кърпа.

— Хареса ли ти? — звукът, който излезе от гърлото й, беше нещо средно между грак и хихикане.

— Велико! — възкликна Сами. — Леле, ега ти номера!

Гаргата плесна с криле, разхвърча се из стаята в кръгове, от които им се зави свят и после, фокус- бокус-препаратус, отново се превърна в Луума, лекичко зашеметена, но много доволна от себе си.

— Чудесно, просто великолепно! — възхити се Сами. После се обърна към Артър. — Малкия, ти си се сдобил с истинска машинка за пари.

— Ако става за въпрос — отвърна Артър, — с парите взехме малко да го закъсваме.

Сами сви рамене.

— Би трябвало до седмица-две да приключат с онова разследване, и ще мога да ти пусна чек. Но ти не би трябвало да имаш проблеми с парите — не и като си имаш, божем, истински богове в къщата.

— Да си имаш богове в къщата струва пари.

— Хей, ние нашето си го плащаме — протестира Лийфи. — Ами онова, дето го домъкнахме от Царството на боговете?

— Златото ли? Похарчихме го до шушка.

— Ами ония другите работи?

— Хич не знам какво да ги правя — отвърна Артър. — Не въртя магазинче за кинкалерия.

— Може ли да ги погледна? — попита Сами.

Лийфи отиде в гаража и довлече голям картонен кашон, пълен с разни дреболии, които боговете бяха донесли оттам, откъдето идваха. Имаше пръстени и брошки, медальони и обеци, статуетки, чаши и бокали, фигурки, гривни и всякакви джунджурии. Сами ги прегледа една по една.

— Тук имате някои ценни неща — заключи той след малко. — Това тук прилича на злато, има много сребро, и се обзалагам, че някои от тези скъпоценни камъни са истински. А и изработката наистина е много фина.

— Представа си нямам какво да ги правя — рече Артър.

— Аз си имам — отвърна Сами. — Познавам един, дето може да оцени камъните и метала. Някои наистина изглеждат много стари. Познавам и един друг, дето може да ги продаде на специализирания антикварен пазар за старинни бижута.

— Няма ли да е нужно да докажеш откъде ги имаш? — попита Артър.

— Познавам и един, дето може да ме снабди с документи за произход. — Сами се обърна към Лийфи. — Защо не ме оставиш аз да се оправя с тази работа? Ще ти ги продам на най-добра цена и ще ти искам чисти десет процента комисиона след приспадане на разходите. Така е честно, нали?

— На мене ми звучи добре — отвърна Лийфи.

— Има и едни други работи — обади се Луума.

— Какви?

— Ами такива, дето ги събрахме из махалата, докато търсихме храна. В дъното на гаража са, завити с брезент.

Всички се отправиха към гаража, където Луума грижливо бе складирала два телевизора с трийсетинчов екран, още с оригиналната опаковка, една бая новичка електрическа косачка и един пробивен чук.

— Откъде го имате всичко това?! — настоятелно попита Артър. — Не съм го виждал досега!

— Не смятахме, че ще те заинтересува — отвърна Луума. — Ти си от духовния тип и ние уважаваме това. Но този твой приятел тук е бизнесмен.

— Бизнесмен, много вярно го рече — обади се Сами. — Дайте ми два дни — познавам разни хора, дето познават разни хора, които ще ви отърват от всичкото това на възможно най-добрата цена.

— На мене ми звучи добре — рече Луума, а Лийфи кимна.

— Това не е етично! — възрази Артър.

Всички го погледнаха така, като че беше последния останал изрод на Земята.

— Не може да съдиш боговете с човешки мерки — скастри го Сами.

— Приятелят ти ми харесва — обади се Лийфи.

— Довечера ще дойда с камионетка. Страхотно се прави бизнес с вас, пичове.

И Сами си тръгна, като си тананикаше „Завърнаха се хубавите дни“.

12

Деловите способности на Сами бяха жива благодат за боговете и доста голяма изненада за Артър. Пред очите му Сами се превърна от дребен и мършав младши брокер, когото приятелите му вземаха на подбив, във важна криминална фигура от южна Флорида с връзки из целия щат. Дните минаваха, трупаха се все повече и повече неща за продан, а Сами проявяваше страхотна дарба да се отървава от всичко това и да потулва сделките си в лабиринт от връзки — някои пазеше на хартия, зашифровани с шифри, които бе измислил сам, други просто държеше в паметта си. Той беше истински спец в продажбата на джунджуриите и ефектните бижута на боговете. Намери снабдители за хранителните им нужди и смазваше всичко с щедри дарения за полицейските благотворителни акции. И, разбира се, сам той печелеше много добре от десетте процента плюс безкрайно увеличаващите се разходи.

Никой не му искаше отчет. Боговете, както беше казал Лийфи, не са счетоводители. А Артър бе зает с едно нещо, което възникна неочаквано и скоро започна да доминира в живота му през този период.

Сами повдигна въпроса една вечер, когато беше дошъл да покаже последните придобивки и да обсъдят някои предстоящи неща. През това време Артър си седеше в задната спалня и четеше „Утешението на философията“ от Боеций, тема, по която чувстваше все по-нарастваща нужда.

Главата на Сами се подаде през вратата.

— Можеш ли да дойдеш за минутка, друже? Има една работа, за която искаме да си поговорим с тебе.

След появата на Сами Артър се беше отдалечил от центъра на събитията. Това го устройваше идеално.