— К’во ти има бе, мой човек? — попита Лийфи с онзи свой дружески, непосредствен маниер, който подлъгваше наивниците, че по същество той е божество дружелюбно и открито.
— Отрязаха ме.
— Кой постъпи така с тебе?
— Арес и неговата пасмина. Не щяха да ме пуснат на техния прием. Ще ми се да им покажа аз на тях едно-друго. Предразсъдъците са недостойни за боговете, не смяташ ли?
— Убеден съм — отвърна Лийфи. — Това е толкова несправедливо, че съм решил да направя нещичко по въпроса. Събирам нов пантеон.
— Т’ва к’во е? — попита подозрително Шанго.
— Пантеонът е сбор от богове — обясни Лийфи. — Моят ще бъде организиран по строго нерасов признак. Как ти звучи?
Шанго сви рамене.
— И к’во, като го правиш тоя пантеон? Боговете вече не работят на Земята.
— Нещата се промениха.
— Как така? Да не си получил специална повеля от Висшите богове?
— Още по-добре. Разполагам с човешко същество, което притежава ключа.
— К’ъв ключ?
— Големият ключ. Отдавна изгубеният таен ключ, позволяващ на човеците да разговарят с боговете, да ги командват и да ги докарват на Земята.
— Ключът на Соломон?
— Тъкмо той.
— Да, чувал съм за този ключ — рече Шанго. — Сдобие ли се човек с този ключ, той е по-силен от боговете. Не ги трябва да се бъркаш в тия работи с ключа, братле.
— Това го знам — отвърна Лийфи. — Но освен това познавам и човека. Ключът е у него, но горкичкият мухльо с мухльо понятие си няма каква власт му дава този ключ.
— Ма наистина ли ша ма махнеш оттука завинаги?
— Повярвай ми — защо ми е да те лъжа? Тоя човек, с ключа, той имаше нужда от услуга, чаткаш ли? Не знаеше, че трябва просто да ми заповяда и толкова. Не, той ме помоли много любезно, и като усетих как стоят нещата, сключих с него сделка.
— Разкажи ми — помоли Шанго.
— Казах му, че ще му извърша тъпата дребна услуга, но само ако ми даде позволение да дойда на Земята и да правя там каквото си искам.
— Не може да се е навил! — ахна Шанго.
— Нави се — отвърна Лийфи. — Предостави ми пълната програма.
— Как така човек, толкова умен, че да намери ключа, може да е толкова тъп, че да сключи с тебе подобна сделка?
— Хей, невероятно, но факт — отвърна Лийфи. — А сега аз съм шефът на обещаваща религиозна организация, която съм нарекъл НСР ПДГ и съм хванал типа за пророк.
Шанго се разсмя — писклив, кудкудякащ кикот. Звучеше странно — такъв кикот да излиза от такова масивно туловище.
— Значи ти си шефът!
— Точно така. Шефът съм аз. И те питам искаш ли да дойдеш на работа при мен.
— Добре ми звучи — рече Шанго. После се сети за подозрителната си природа и додаде:
— Но с тебе как ще се разберем?
— Можем да обсъдим подробностите по-късно. Но ти ще си член на изпълнителния съвет на пантеона и ще имаш равен глас с останалите му членове. По-честно не може да бъда, нали?
— Сигурно не може. Ти какво получаваш?
— Аз съм началникът на НСР ПДБ — заяви Лийфи. — Съвсем честно е да е така. Аз се запознах с човека, аз сключих сделката, значи последната дума е моя.
— Да, ти командваш парада — съгласи се Шанго. — Но и така ми звучи добре. Пиши ме вътре.
— Добре дошъл на борда — отвърна Лийфи.
15
Сами бе уредил фотосеанс на Артър за другата сутрин. Фотографът беше дребничък, закръглен латинчо с кафява кожа и дебел черен мустак. Влезе, накичен целия с фотоапарати, светломери, стойки за прожектори и запасни кутийки с лента. Във всекидневната на „Сий Грейп Лейн“ както винаги цареше бъркотия. Някакво ситно-дребно богинче с прилепови криле, което Лийфи беше подбрал кой знае откъде, му пилеше ноктите. Пърхаше във въздуха като великанско колибри и през цялото време дърдореше — дразнещо, пискливо цвърчене. Луума и Ях се бяха настанили на перваза и се надпсуваха. Роте седеше по турски връз рошавата черга и лъскаше огърлицата си от бебешки черепи с гюдерия.
— Аз съм Гомес — представи се фотографът. — Ернандес ми нареди да дойда тук. Рече, че трябвало нещо да се снима.
— Идвате тъкмо навреме — рече му Сами. — Тук във всекидневната е малко пренаселено. Да вървим в стаята на Артър. Това е единственото тихо местенце в цялата къща.
Стовариха всичкото оборудване в Артъровата спалня. Артър се надигна от леглото, където четеше „Кратко изложение на древни и любопитни знания“ от Шлеменер, пета книга от поредицата.
— Това е доктор Артър Фен — представи го Сами на Гомес. — Пророк на боговете, главен представител на НСР ПДБ.
Фотографът кимна.
— Аз съм Гомес от „Акме Фото“. Радвам се да се запознаем, господин Пророк. Искате снимки за паспорт, нали така?
— Не — обади се Сами. — Искаме рекламни снимки.
— Къде ще ги публикувате?
— Тези са за рекламата ни на цяла страница в „Маями Хералд“. Освен това за брошурите, които ще отпечатаме.
— Цветни или черно-бели?
— И двете. И трябва да е хубав на тях.
Гомес огледа Артър и поклати глава. Изражението му казваше: „Давате ми да работя с
— Добре, правим каквото можем.
Гомес нагласи осветлението, огледа ефекта, пренареди прожекторите, наслага филтри и тюлени паравани за смекчаване на ефекта, накриви главата на Артър насам, после натам и защрака бързо-бързо с един очукан „Никон“. Изщрака два филма и най-накрая рече:
— Добре, това е. Сега ли ще ми платите? Ернандес ми рече, че плащате на място.
— Господин Ернандес е прав — отвърна Сами. — Парите ви са у мен. Но имам за вас едно спортсменско предложение. Едната възможност е да ви дам триста долара веднага, и това е.
— Не е твърде лошо за един час работа, ядва се. А другата възможност?
— Другата е да изписваме името ви под всяка публикувана снимка на Артър. „Снимка: Гомес“.
— Плюс колко пари?
— Без пари. Избирате между триста долара и името ви на снимките.
Гомес се замисли, а после попита:
— Това с името — според вас колко ще струва, що се отнася до новия бизнес?
— Ако групата ни преуспее, както мисля, че ще стане, името ви на снимките ще струва десетки хиляди долари. Вие ще сте първият фотограф на божествения пророк.
Гомес присви пресметливо очички.
— Ако тая пущина вземе, че хване дикиш, това може да струва много пари. От друга страна, може нищичко да не чини.
— Гледай да уцелиш десетката — ухили се Сами и размаха стодоларовите банкноти.
