— Че кой не би се интересувал?
— Даже и ако това включва дълго и пълно с неизвестности пътуване?
— Дошъл съм тук чак от Чикаго — каза Бен. — И ще отида и по-надалече.
— А ако става дума за нарушаване на някои закони?
— Ще установите, че Бен Бартолдър е готов на всичко, господине, щом има някаква полза. Но кой сте вие и какво е предложението ви?
— Не тук — каза Бартолд. — Има ли място, където да сме сигурни, че не ни подслушват?
— В хотелската ми стая.
— Тогава да тръгваме.
Двамата мъже се изправиха. Бартолд погледна към дясната ръка на Бен и зяпна.
Бенджамин Бартолдър нямаше дясна ръка.
— Загубих я при Виксбърг — обясни Бен, когато видя шокирания поглед на Бартолд. — Няма значение. Мога да размажа всеки само с една ръка!
— Сигурно — набързо се съгласи Бартолд. — Възхищавам се на духа ви, господине. Почакайте тук за момент. Аз… Аз ей сега ще се върна.
Бартолд изскочи през летящите врати на кръчмата и се хвърли направо във флипера си. Жалко, помисли той, когато включваше уредите. Бенджамин Бартолдър щеше да бъде идеален.
Но един сакат не се вписваше в плана му.
Следващият скок беше към Прусия, 1676 година. Научил немски по хипнотичен път и облечен в съответстващите на епохата дрехи, той тръгна по пустите улици на Кьонигсберг в търсене на Ханс Бьорталер.
Беше по обед, но улиците бяха странно, невероятно пусти. Накрая Бартолд срещна един монах.
— Бьорталер ли? — зачуди се монахът. — О, говорите за стария Ото, шивача! Той сега живее в Равенсбург, добри ми господине.
— Това трябва да е баща му — каза Бартолд. — Аз търся Ханс Бьорталер, сина.
— Ханс… Разбира се! — Монахът закима бързо и погледна странно Бартолд. — Сигурен ли сте, че търсите точно него?
— Напълно — каза Бартолд. — Бихте ли ми показали как да го намеря?
— Можете да го намерите пред катедралата — отговори монахът. — Елате, аз отивам нататък.
Бартолд последва монаха, чудейки се дали информацията му може да е грешна. Бьорталер, когото търсеше, не беше монах. Той беше войник, участвал в битки по цяла Европа. Такъв тип хора никога не биха се мотали около някоя катедрала. Освен ако Бьорталер не е станал изведнъж религиозен, помисли си Бартолд.
Той се молеше горещо да не е така. Щеше да провали всичко.
— Пристигнахме, господине — каза монахът и спря пред една величествена сграда. — Ето го Ханс Бьорталер.
Бартолд погледна. Видя един мъж, седнал на стъпалата пред катедралата, облечен в дрипи. Пред него бе поставена безформена стара шапка, а в нея имаше няколко медни монети и кора хляб.
— Просяк — изръмжа недоволно Бартолд. И все пак…
Той се вгледа внимателно и забеляза безсмисленото изражение в очите на просяка, отпуснатата челюст и изкривените устни.
— Много жалко — каза монахът. — Ханс Бьорталер бе ранен в главата по време на битката против шведите при Фербелин и така и не се оправи. Много жалко.
Бартолд кимна и огледа празния катедрален площад и пустите улици.
— Къде са хората? — попита той.
— Ами, вие сигурно знаете, господине! Всички напуснаха Кьонигсберг. С изключение на мен и него. Заради чумата!
Бартолд потръпна, обърна се и хукна през пустите улици към флипера си, антибиотиците и която и да е друга година.
С натежало сърце и предчувствие за надвиснал провал Бартолд тръгна отново през годините към Лондон, 1595 година. В малка кръчма близо до големия хартфордски кръстопът той попита за някой си Томас Бартъл.
— Че защо го търсиш Бартъл? — попита кръчмарят на толкова варварски английски, че Бартолд едва го разбра.
— Имам една работа с него — каза Бартолд на научения чрез хипноза старинен английски.
— Така ли? — Кръчмарят изгледа от глава до пети красивите дрехи на Бартолд. — Наистина ли?
Кръчмата бе в ниско, шумно помещение, осветено само от две свещи. Клиентите, които вече се бяха събрали около Бартолд, изглеждаха като най-долна паплач. Те го заобиколиха, стиснали мръсните си чаши, и Бартолд забеляза между дрипите им блясъка на наточен метал.
— Копой, а?
— Какво, по дяволите, търси този копой тук?
— Може да е луд.
— Сигурно, щом е дошъл сам.
— И иска
— Да му дадем нещо, а приятели!
— Аха, хайде!
Кръчмарят гледаше ухилен, докато яростната тълпа се нахвърляше върху Бартолд. Бутнаха го встрани от мръсния прозорец и го притиснаха до стената. Чак тогава Бартолд разбра в каква опасност е изпаднал сред тази тълпа от престъпници.
— Не съм копой! — извика той.
— Глупости! — Тълпата го притискаше и една тежка чаша се пръсна в дъбовата стена до главата му.
С внезапно просветление Бартолд свали шапката с пера от главата си.
— Я ме погледнете!
Те спряха, зяпнали към него.
— Истински Том Бартъл! — възкликна един.
— Но Том никога не е казвал, че има брат — заяви друг.
— Ние сме близнаци — заговори бързо Бартолд. — Разделили са ни още при раждането. Аз съм отгледан в Нормандия, Аквитания и Корнуол. Едва миналия месец открих, че имам брат близнак. И дойдох да се запознаем.
За Англия от XVI век това беше напълно възможна история, пък и приликата не можеше да се отрече. Заведоха Бартолд до една маса и веднага сложиха пред него чаша с бира.
— Късно си дошъл, приятед — каза един стар едноок просяк. — Добре работеше братчето ти и беше много умен джамбазин…
Бартолд разпозна старата дума за крадец на коне.
— … Обаче го хванаха в Ейлсбъри и го изпитваха с куки и ледена вода. Осъдиха го. Нямаше късмет.
— Каква е присъдата му? — попита Бартолд.
— Строга — отговори един висок крадец. — Ще го обесят днес на площада!
Бартолд остана като замръзнал за момент.
— А брат ми наистина ли прилича на мен? — попита той.
— Като две плюнки! — възкликна кръчмарят. — Невероятно е, човече, чак да не повярваш. Същото лице, същата фигура, всичко е същото!
Останалите закимаха в съгласие. И Бартолд, толкова близо до успеха, реши да рискува всичко. Том Бартъл му
— Слушайте ме сега, приятели — каза той. — Вие не обичате копоите, нито лондонските закони, нали? Е, аз съм богат човек във Франция! Много богат. Искате ли да дойдете с мен и да живеете като барони? Ей, не се бойте. Знам, че искате. Добре, можем да го направим, момчета. Но трябва да вземем и брат ми.
