— Как? — попита високият. — Та те го бесят днес!
— Вие не сте ли мъже? — попита Бартолд. — Не сте ли въоръжени? Ще се откажете ли от богатството и лекия живот?
Всички завикаха в един глас.
— Знаех си, че ще се съгласите — каза Бартолд. — Можете да го направите. Трябва само да следвате съветите ми.
На площада се бе събрала малка тълпа, защото обесването не беше много интересно. Все пак предлагаше някакво развлечение и хората се развикаха радостно, когато дърпаната от един кон затворническа кола затропа по камъните на улицата и спря пред бесилката.
— Ето го Том — прошепна високият, застанал в края на тълпата. — Виждаш ли го?
— Мисля, че да — отговори Бартолд. — Хайде да тръгваме.
Той и петнайсетте мъже си проправиха път през тълпата, обградила бесилката. Палачът вече се бе изкачил на платформата и гледаше тълпата през процепите на качулката си. А после провери здравината на въжето. Двама войници поведоха Том Бартъл по стъпалата, поставиха го под бесилото и посегнаха за въжето.
— Готов ли си? — попита кръчмарят Бартолд. — Хей! Готов ли си?
Бартолд гледаше с отворена уста към мъжа на платформата. Родовата прилика беше пълна. Том Бартъл изглеждаше точно като него… С изключение на едно нещо.
Бузите на Бартъл бяха надупчени от дълбоките белези на едра шарка.
— Сега е моментът да нападнем — каза кръчмарят. — Готов ли сте, сър? Сър?
Той се извърна и видя голямата шапка с пера да се отдалечава по уличката.
Тръгна да я гони, но спря внезапно. Откъм бесилката се чу изсъскване, прекъснат вик и тъп звук. Когато се обърна отново, шапката с пера бе изчезнала.
Евърет Бартолд се върна във флипера си, дълбоко натъжен. Един обезобразен човек не можеше да послужи за изпълнението на плана му.
Бартолд се замисли сериозно. Нещата се развиваха зле. Всъщност много зле. Бе търсил из времето, из цял средновековен Лондон и не бе намерил нито един Бартолд, когото би могъл да използва. Вече се намираше на ръба на границата от хиляда години.
Не можеше да иде по-нататък…
Законно не можеше.
Но дали е законно или не, беше въпрос на доказване. Той не можеше…
Трябва да имаше някой подходящ Бартолд някъде във времето!
Той отключи кафявото куфарче и измъкна от него един малък, но тежък уред. Беше платил няколко хиляди долара за него в настоящето. Сега то струваше много повече за него. Бартолд внимателно настрои уреда и го включи към часовника на флипера.
Сега беше свободен да иде където си иска. Чак до първородителите си, ако трябва. Часовникът нямаше да регистрира пътуването.
Той нагласи показанията. Изведнъж се почувства много самотен. Беше ужасен риск да премине границата от хиляда години. За миг Бартолд помисли да зареже цялата тази несигурна работа и да се върне в убежището на своя дом, съпруга и служба.
Но се стегна и натисна бутона за старт.
Намери се в Англия, 662 година в близост до укрепения древен замък на Девата. Скри флипера в един храст и се появи, облечен в проста дреха от грубо ленено платно. Тръгна по пътя към замъка на Девата, който се виждаше на хълма в далечината.
Покрай него минаха група войници, които дърпаха някаква кола. Бартолд забеляза в нея жълтия блясък на балтийски кехлибар, глинени съдове с червена глазура от Галия и даже някакъв италиански свещник. Явно плячка от някой завзет град, помисли си Бартолд. Искаше да попита войниците, но те го изгледаха сърдито и той се отдръпна. Беше доволен, че не го хванаха да го разпитват.
После отмина двама мъже, съблечени до кръста, които пееха на латински. Онзи, който вървеше отзад, удряше, жестоко предния с камшик по гърба. После си смениха местата, без да прекъсват песента.
— Извинете, господа…
Но те даже и не погледнаха към него.
Бартолд продължи да върви, като бършеше потта от челото си. След малко видя един доста изцапан мъж, който държеше копие върху едното си рамо и меч върху другото.
— Сър — заговори Бартолд, — дали не знаете как бих могъл да намеря един свой родственик, който е дошъл тук от Айона? Името му е Конър Лох мак Байртър.
— Мога — заяви мъжът.
— Къде е? — попита Бартолд.
— Стои пред теб. — Мъжът веднага отстъпи, измъкна меча от ножницата и пусна копието върху тревата.
Бартолд възхитено се загледа в Байртър. Под дългата му коса видя точно копие на себе си.
Най-после бе открил своя човек!
Но той се държеше доста неприятелски. Напредваше бавно и държеше меча си, готов да замахне.
— Изчезни, демоне! — извика Байртър. — Иначе ще те нарежа на парчета.
— Аз не съм демон! — развика се Бартолд. — Аз съм твой роднина!
— Лъжеш — заяви твърдо Байртър. — Аз наистина съм скиталец и отдавна не съм се прибирал у дома, но още мога да си спомня всеки член от семейството си. Ти не си от тях. Така че трябва да си демон, който е взел лицето ми, за да ме омагьоса.
— Чакай — замоли се Бартолд, когато ръката на Байртър се напрегна за удар. — Някога мислил ли си за бъдещето?
— Бъдещето ли?
— Да, бъдещето! След векове!
— Чувал съм за това странно време, макар че си живея ден за ден — каза Байртър и бавно отпусна меча. — Веднъж в Айона дойде един странник. Когато беше трезвен, казваше, че е корнуелец, а когато се напиеше, твърдеше, че е фотограф и снима
— Точно оттам съм аз — каза Бартолд. — Аз съм ти далечен роднина в бъдещето. И съм дошъл, за да ти предложа огромно богатство!
Байртър прибра меча си.
— Това е много мило от твоя страна, родственико — каза той възпитано.
— Но естествено това ще изисква голяма помощ от твоя страна.
— Така си и знаех — въздъхна Байртър. — Добре, нека чуем предложението ти, родственико.
— Ела с мен — каза Бартолд и го поведе към флипера си.
В кафявото куфарче бяха всички подготвени материали. Той приспа Байртър с ръчна хипноза, тъй като ирландецът показваше признаци на изнервеност. После, след като прикачи електродите към челото на Байртър, той му предаде по хипнотичен път кратък курс по световна история, курс по съвременен английски и го обучи на съвременно поведение. Това отне почти два дни. Междувременно Бартолд използва машината за бързо присаждане, която бе купил, за да прехвърли пръстовите си отпечатъци на Байртър. Сега те имаха еднакви отпечатъци. След няколко месеца поради нормалното излющване на клетките те щяха да изчезнат и да открият оригиналните, но това не беше важно. Те и не трябваше да останат за постоянно.
После, като използва предварително подготвения списък, Бартолд добави някои белези, които липсваха на Байртър и премахна други, които не трябваше да има. Електролизата се погрижи за факта, че Бартолд бе започнал да оплешивява, а родственикът му не.
