звук на човешката реч. Чувстваше се безкрайно уморен и много самотен.
Поддържаше го единствено мисълта за Висшата цел. Останалото нямаше значение. Първата крачка бе направена — беше се добрал до обитаема планета. Сега имаше нужда от вода и храна. След това му бе необходима почивка, за да възстанови способностите си. Чак тогава можеше да даде на този свят това, което явно не му достига — сливането, което само Кидак можеше да му осигури.
Той бавно запълзя в тъмнината, мина покрай празните резервоари за космически кораби и се добра до оградата. Усети, че по нея тече ток с високо напрежение. Кидак внимателно изчисли траекторията и се прехвърли от другата страна.
Този участък се оказа съвсем друг. Кидак долови, че наблизо има вода и храна. Бързо запълзя напред, но изведнъж спря.
Усети присъствието на човек. Освен това и на нещо друго, много по-страшно.
— Кой е там? — извика пазачът. Стисна пистолета в едната ръка и фенера в другата. Преди една седмица в склада проникнаха крадци и отмъкнаха три сандъка с части за IBM, предназначени за Рио. Сега бе готов да посрещне престъпниците както трябва.
Той се приближи — беше възрастен човек с остър поглед и решителна походка. Лъчът на фенера пробяга по стените, избухна в жълти искри, когато освети фрезите с повишена точност за Южна Африка, премина през резервоара за вода (получател — Йордания) и купчината разнороден товар за Рабат.
— Излизай, че ще стане по-лошо! — извика пазачът. Лъчът освети в тъмнината чувал с ориз, предназначен за Шанхай и една партида електрически пили за Бирма, след което се закова.
— Ах, ти, дяволе — промърмори пазачът и се разсмя. Пред него стоеше голям червеноок плъх. В устата му имаше необикновено голям паяк. — Приятен апетит! — казда пазачът, пъхна пистолета в кобура и продължи обиколката си.
Голям черен звяр хвана Кидак и твърдите челюсти се сключиха на гърба му. Той опита да се съпротивлява, но ярка жълта светлина ги заслепи и за кратко борбата бе прекратена.
Когато светлината се отдалечи, звярът стисна челюсти и се опита да пробие бронята на Кидак. Той събра последните си сили и нанесе удар с дългата си опашка, съставена от сегменти като при скорпионите. Не успя да улучи, но черният звяр веднага го пусна. Кидак приготви опашката си за втори удар, а звярът започна да обикаля около него. Явно нямаше желание да изпусне плячката си.
Кидак изчакваше подходящ момент за удар. Цялото му същество ликуваше. Това агресивно същество можеше да стане първото, приобщено към Висшата цел. Ще положи началото…
Звярът скочи, зловещо тракайки със зъби. Кидак се завъртя, замахна мълниеносно с опашката и се вкопчи с крайните шипове за гърба на животното. Звярът се мяташе и скачаше, но Кидак успяваше да се задържи. Изцяло се съсредоточи върху първостепенната задача да спусне по опашния канал бялото кристалче и да го вкара под кожата на звяра.
Но тази най-важна способност на Кидак все още не бе възстановена напълно. След като разбра, че няма да успее да постигне целта си, той се прицели и заби опашката си точно между очите на звяра. Знаеше, че ударът е смъртоносен.
Кидак се засити с убития противник. Не изпита особена радост от това — предпочиташе растителна храна. След това реши, че му трябва дълга почивка. Само тя можеше напълно да възстанови силите и способностите му.
Докато търсеше укритие, се приближи до цяла камара сандъци, струпани на площадката. Изследва няколко от тях и накрая успя да открие дупка, през която можеше да мине.
Кидак влезе в сандъка. Пропълзя по блестящия смазан механизъм и се добра до срещуположния ъгъл. Там потъна в дълбокия сън на кидаците, напълно доверявайки се на късмета си, който го съпътстваше досега.
ВТОРА ЧАСТ
I.
Голямата шхуна държеше курс право към острова в края на рифа. Приближаваше се към него със скоростта на експресен влак заради мощните пориви на североизточния вятър, които надуваха платната. От машинното, преградено с решетка от тиково дърво, се носеше равномерното тракане на ръждив дизел „Елисън-Чембърс“. Капитанът и помощникът му стояха на мостика и разглеждаха приближаващия се риф.
— Виждаш ли нещо? — попита капитанът. Той беше набит, оплешивяващ мъж, с вечно смръщени вежди. Вече двадесет и пет години гонеше шхуната си надлъж и нашир из югозападна Океания, пълна с необозначени на картите плитчини и рифове. Мръщеше се, защото никой не искаше да застрахова старото му корито. Обаче товарът бе застрахован. Част от него идваше направо от Огдънсвил — пустинната космическа база.
— Нищо не се вижда — отговори помощникът.
Той впи поглед в ослепително бялата коралова бариера, за да съзре синята пролука, която щеше да им покаже къде е тесният вход към лагуната. Това бе първото му плаване до Соломоновите острови. Преди да го обхване страстта да пътешества, работеше в Сидни като телевизионен техник. Вече си мислеше, че капитанът е сбъркал и се кани да извърши ефектно самоубийство, като прати корабчето върху скалите на рифа.
— Все още не виждам нищо! — извика помощникът. — Скали по курса!
— Я дай на мен — обърна се капитанът към рулевия. Хвана здраво руля и впери поглед в плътната стена на рифа.
— Няма нищо — повтори помощникът. — Капитане, по-добре е да заобикалим.
— Не! Иначе нямаме шанс да минем — отговори капитанът. Започна да се тревожи, а беше обещал на група американски археолози да им закара стоката на същия този остров. Той беше от хората, които държат на думата си. Натовари шхуната в Рабаул, както винаги навести заселниците в Нова Джорджия и Малаита и отсега предвкусваше преодоляването нна хилядата мили до Нова Каледония, които ги чакаха след отбиването им на острова.
— Ето го! — развика се помощникът.
Тесен син проток минаваше през кораловата бариера. Бяха на петдесет метра от него, а старата шхуна се носеше със скорост осем възела.
Когато корабчето влезе в протока, капитанът рязко завъртя руля. От двете му страни се зъбеха корали, който едва не закачиха обшивката, а връхната рея на гротмачтата с жестоко стържене задра в скалата. Но вече бяха в протока. Срещу тях се носеше насрещно течение със скорост шест възела.
Помощникът пусна двигателя на пълна мощност и скочи на мостика, за да помогне на капитана да се справи с руля. С платна и дизелова тяга шхуната преодоля течението. Само леко закачи левия борд, но гордо влезе в спокойните води на лагуната.
Капитанът изтри челото си с голяма носна кърпа.
— Чиста работа — каза той.
— Няма що! — възмути се помощникът и се обърна. Капитанът се усмихна след него.
Минаха покрай закотвен малък кеч1. Матросите-туземци свалиха платната и шхуната се вряза в една пясъчна плитчина. Завързаха я направо за палмите. От джунглата, започваща от плажа, се показа бял мъж и бързо се отправи към шхуната.
Беше слаб, много висок и с кокалести крайници. Силното тропическо слънце го бе дарило не със загар, а с изгаряния — и носът, и скулите му бяха обелени. Рамката на очилата му беше счупена и небрежно залепена с лейкопласт. Имаше енергичен и доста простодушен вид.
„Още един търсач на съкровища“ — помисли си помощникът.
— Радвам се да ви видя! — извика високият. — Вече бяхме решили, че сте ни забравили.
— Не съм такъв човек — отвърна капитанът. — Мистър Сьоресен, запознайте се с новия ми помощник — мистър Уилис.
— Приятно ми е, професоре — каза помощникът.
— Не съм професор, но все пак благодаря.
