— Къде са останалите? — поинтересува се капитанът.
— В гората. Всички са там, освен Дрейк. Той ще дойде ей сега. Дълго ли ще ни гостувате?
— Само докато разтоварим. Трябва да хвана отлива. Как са съкровищата?
— Засега копаем и не губим надежда.
— Не изкопахте ли някой дублон? Или поне златно песо?
— Нищо, дявол да го вземе — уморено каза Сьоресен. — Донесохте ли вестници, капитане?
— Разбира се, в каютата са. Чухте ли за втория кораб до Марс?
— Да, предаваха на къси вълни. Не са намерили кой знае какво, нали?
— Може да се каже нищо. Помислете само! Два кораба до Марс, а сега готвят още един — до Венера.
Тримата иронично се усмихнаха.
— Да-а — продължи капитанът. — Според мен до Югозападна Океания космическия век още не е дошъл. А би трябвало. О’кей, да се захващаме с товара!
Намираха се на остров Вуану, най-южния от Соломоновите острови, редом с архипелага Луизиада. Островът имаше вулканичен произход и беше сравнително голям — около тридесет километра дълъг и пет- шест широк. Едно време тук е имало половин дузина селища на туземци, но след опустошителния набег на търговците на роби в средата на деветнадесети век населението започнало да намалява. Епидемия от тиф отнесла почти всички останали, а оцелелите се преселили на Нова Джорджия. По време на Втората световна война на острова изградили наблюдателен пункт, но кораби така и не акостирали на него. Японците завладели Нова Гвинея, най-северните от Соломоновите острови и продължили още нагоре — към Микронезия. В края на войната Вуану си останал все така ненужен. Не бил превърнат в птичи резерват като остров Кантон, нито в ретранслационна станция като остров Рождество, или пък в отправен пункт като един от Кокосовите острови. Дори не го използваха като полигон за изпитания на атомни, водородни и други бомби. Вуану представляваше ничий, сив, обрасъл участък от сушата, където можеше да се разпорежда всеки, който пожелае.
Уилям Сьоресен, директор на мрежа магазини за вино в Калифорния, пожела да се разпорежда на Вуану.
Той си имаше една страст — да търси съкровища. В Луизиана и Тексас търсеше съкровищата на Лафет, а в Аризона — Забравения Рудник на Холандеца. Не откри нито едното, нито другото. На брега на Мексиканския залив му провървя повече, а на едно малко островче в Карибско море успя да намери две дузини испански монети в прогнила кесия от корабно платно. Монетите струваха около три хиляди долара. Експедицията му излезе много по-скъпа, но Сьоресен считаше, че загубите му са се възвърнали многократно.
От дълги години испанският галеон „Света Тереза“ не му даваше покой. Според някогашните твърдениятой е отплувал от Манила през 1869 година, натоварен със злато. Неповратливият кораб попаднал на буря, бил отнесен на юг и се натъкнал на риф. Оцелели само осемнадесет човека, които успели да изнесат златото на брега. Закопали го и отплували със спасителната лодка обратно към Филипините. При пристигането си в Манила лодката докарала само двама оцелели.
Островът със съкровището трябваше да е един от Соломоновите. Но кой? Това никой не знаеше. Търсачите на съкровища бяха разровили Бугенвил и Бук. Носеха се слухове, че може да е някой остров от Малайския архипелаг. Провериха дори атола Онтонг-Джава, но и там не откриха нищо.
Сьоресен внимателно прегледа всички документи по този въпрос и стигна до извода, че най-вероятно „Света Тереза“ е успяла да премине между Соломоновите острови чак до архипелага Луизиада, където се е разбила в рифа Вуану.
Но търсенето на съкровището на Вуану може би щеше да си остане само мечта, ако Сьоресен не бе срещнал Дан Дрейк. Той също беше от породата на златотърсачите-любители, но освен това бе собственик на четиридесет и пет метров кеч. Така в една прекрасна вечер пред чаша уиски се роди експедицията до Вуану.
Подбраха още няколко човека. Стегнаха корабчето и го пуснаха на вода. Събраха пари и купиха ново оборудване. Поумуваха къде другаде в югозападна Океания може да е заровено съкровището. Накрая съгласуваха отпуските си и се отправиха към острова.
Вече трети месец работеха неуморно. Настроението им оставаше добро независимо от дребните разногласия, неизбежно пораждащи се в такава малка група. Шхуната, която носеше товари от Сидни и Рабаул беше единствената им връзка със света.
Екипажът разтоварваше стоката под надзора на Сьоресен. Той беше нервен, притесняваше се да не изпуснат някой уред, докаран от десет хиляди километра. Не можеше да се говори за подмяна. Ако нещо излезеше от строя, трябваше да се справят без него. Облекчено въздъхна, когато и последният сандък бе свален благополучно на брега и отнесен над равнището на максималния прилив.
Имаха малък проблем с този сандък. При огледа Сьоресен откри в единия ъгъл дупка колкото двадесетцентова монета.
Приближи се Дан Дрейк, вторият ръководител на експедицията.
— Какво се е счупило?
— Нищо. Има дупка в сандъка. Може да е попаднала морска вода, а вътре е металотърсачът. Доста весело ще стане, ако детекторът започне да ни прави номера.
— Нека го отворим и ще проверим — каза Дрейк. Той беше нисък, широкоплещест, много загорял брюнет с редки мустаци и късо подстригана коса. Носеше старата си яхтсменска шапка прихлупена до очите, поради което изглеждаше като упорит булдог. Извади от джоба си отвертка и посегна към сандъка.
— Не бързай — спря го Сьоресен. — Нека първо го завлечем в лагера. По-лесно е да носим сандък, отколкото апарат, оплескан със смазка.
— Прав си — съгласи се Дрейк. — Хващай другия край.
Лагерът беше разположен на двеста метра от брега, на мястото на изоставено туземско сълище. Златотърсачите съумяха да покрият с палмови листа няколко колиби. Покриха стария навес с поцинкована ламарина и държаха там припасите. Зад лагера се издигаше сиво-зелената стена на джунглата.
Сьоресен и Дрейк пуснаха сандъка на земята. Капитанът вървеше след тях с вестниците в ръка.
— Не искате ли да си наквасите гърлото? — предложи Сьоресен. — Липсва ни само лед.
— Няма да откажа — отвърна капитанът. Не можеше да разбере каква сила е подгонила тези хора да търсят митични испански съкровища в това забравено от бога място.
Сьоресен донесе от хижата бутилка уиски и алуминиево канче. Въоръжен с отверка, Дрейк се зае с отварянето на сандъка.
— Как изглежда? — попита Сьоресен.
— Нормално — Дрейк внимателно извади детектора. — Не са жалили смазката. Като че ли няма повреди…
Той рязко отскочи, а капитанът направи крачка встрани и с всичка сила стъпка пясъка под краката му.
— Какво става? — недоумяващо ги погледна Сьоресен.
— Приличаше на скорпион — каза капитанът. — Изпълзя от сандъка. Може и да ужили някого. Мръсна твар!
Сьоресен вдигна рамене. За трите месеца на Вуану беше свикнал с мисълта, че са заобиколени от гадинки, така че една в повече нямаше значение.
— Още едно?
— С удоволствие, но нямам време — въздъхна капитанът. — Трябва да потегляме. Всички ли сте здрави?
— Засега — отговори Сьоресен и добави с усмивка: — Ако не броим единичните случаи на златна треска.
— Тук цял живот няма да намерите злато — убедено каза капитанът. — След половин година ще мина да ви взема. Успех!
Стиснаха си ръцете, капитанът слезе до лагуната и се качи на шхуната. Когато залезът докосна небето с червено зарево, шхуната отплува. Сьоресен и Дрейк гледаха как минава през протока. Още няколко минути мачтите се виждаха зад рифа, после потънаха зад хоризонта.
