Робърт Шекли
Закрила
През следващата седмица в Бирма ще има самолетна катастрофа, но това няма да засегне мен тук, в Ню Йорк. И фигите сигурно не могат да ми навредят. Особено след като държа всички врати на шкафовете си затворени.
Не, най-важният проблем е лепчихането. Не бива да лепчихам. По никакъв начин. И както можете да си представите, това ме затруднява.
Пък на всичкото отгоре, май че ме хваща наистина гадна хрема.
Цялата работа започна вечерта на седемнайсети ноември. Вървях си по Бродуей към кафенето на Бейкър. На устните ми блуждаеше усмивка, тъй като си бях взел трудния изпит по физика. В джоба ми леко подрънкваха пет монети, три ключа и кутийка кибрит.
Само за да довърша цялостната картина, позволете да добавя, че вятърът духаше от северозапад с пет мили в час, Венера беше в асцендент, а Луната определено наближаваше пълнолуние. От всичко това можете да направите изводите си.
Стигнах ъгъла с 98-ма улица и тръгнах да пресичам. Щом стъпих на платното, някой ми изкрещя:
— Камионът! Пази се от камиона!
Аз отскочих назад и бързо се огледах. Нищо не се виждаше. А после, след цяла една секунда, някакъв камион зави откъм ъгъла на две колелета, мина на червено и продължи с рев по Бродуей. Ако не беше това предупреждение, щеше да ме блъсне.
Чували сте подобни разкази, нали? За странния глас, предупредил леля Мини да не се качва в асансьора, който после се разбил в подземието. Или може би казал на чичо Джо да не пътува с „Титаник“. Но обикновено такива разкази свършват дотук.
Как ми се иска и моят да бе свършил така.
— Благодаря, приятелю — казах аз и се огледах. Нямаше никого.
— Чуваш ли ме още? — попита гласът.
— Разбира се. — Аз направих пълен кръг около себе си и се загледах подозрително в затворените прозорци на къщата, до която бях спрял. — Но къде, по дяволите, си ти?
— Грониш — отвърна гласът. — Чакай да видим кое е най-близкото словосъчетание. Индекс на рефракция. Същество на подсубстанциално равнище. Сянка на познанието. Дали успях да улуча правилното словосъчетание?
— Невидим ли си? — попитах наслуки аз.
— Точно така!
— Ама
— Велидюзки дерг.
— Какво?
— Аз съм… Отвори си малко по-широко ларинкса, ако обичаш. Чакай сега да видя. Аз съм духът на Дядо Коледа. Същество от Черната лагуна. Годеницата на Франкенщайн. Съ…
— Чакай, чакай — казах аз. — Какво се опитваш да ми кажеш… Че си призрак или същество от друга планета ли?
— Тъкмо това — отговори дергът. — То е очевидно.
Стана ми напълно ясно. Всеки глупак можеше да разбере, че гласът принадлежи на някого от друга планета. Той беше невидим на Земята, но по-висшите му сетива бяха забелязали приближаващата опасност и той ме беше предупредил.
Обикновена свръхестествена случка, каквито стават всеки ден.
Аз тръгнах бързо по Бродуей.
— Ама какво има? — попита невидимият дерг.
— Нищичко — отвърнах аз. — Само дето си стоя насред улицата и си говоря с невидимо извънземно от безкрайните дълбини на пространството. Предполагам, че само аз те чувам. Нали?
— Ами естествено.
— Страхотно! Знаеш ли докъде ще ме докара такова нещо?
— Концепцията, за която загатваш, не ми е напълно ясна.
— В лудницата. Психиатрията. При откачалките. На такова място въдворяват хората, които си говорят с невидими извънземни. Благодаря за предупреждението, приятелче. Лека нощ.
Леко замаян, аз свих на изток, като се надявах моят невидим приятел да продължи по Бродуей.
— Не искаш ли да си говориш с мен? — попита дергът.
Аз поклатих глава с онзи лек израз, заради който никой не може да те обвини, и продължих да вървя.
— Но ти
Е, ето че получих обяснение за предчувствието на леля Мини. Но аз все още нямах никакво предчувствие.
— Тези условия може да не се повторят и след сто години! — замоли се дергът.
Какви условия? Пет монети и три ключа, които потракват в джоба ми по време на асцендент на Венера ли? Предполагам, че си заслужава да бъде изследвано това явление. Но не и от мен. Човек никога не може да докаже едно паранормално явление. Пък и има достатъчно хора, които носят онези ризи с дълги ръкави, които се връзват на гърба. Няма защо и аз да се нареждам в техния строй.
— Я ми се разкарай от главата — казах аз. Един полицай ме изгледа подозрително заради тези думи. Аз му се ухилих нахално и забързах напред.
— Разбирам социалното положение, в което си изпаднал — настоя дергът. — Но този контакт е напълно в твой интерес. Аз искам да те закрилям от милиардите опасности на човешкото съществуване.
Не му отговорих.
— Добре — каза дергът. — Не мога да те принуждавам. Просто ще трябва да предложа услугите си другаде. Сбогом, приятелю.
Аз кимнах любезно.
— Само още едно нещо — каза той. — Утре, между дванайсет и един и петнайсет по обяд, стой по- далеч от метрото. Сбогом.
— Ъъъ? Защо?
— Някой ще бъде убит на площад Колумбия. Тълпата ще го бутне по невнимание пред пристигащия влак. Ако бъдеш там, може да си ти. Сбогом.
— Утре някой ще бъде убит, така ли? — попитах аз. — Сигурен ли си?
— Разбира се.
— И ще го пишат по вестниците?
— По всяка вероятност.
— И ти знаеш всички такива случаи?
— Мога да предвидя всички опасности, насочващи се към теб и разположени във времето. Единственото ми желание е да те защитя от тях.
Аз се бях спрял вече. Две момичета ми се смееха, защото забелязаха, че си говоря сам. После отново тръгнах.
— Слушай — зашепнах аз. — Можеш ли да изчакаш до утре вечер?
— И ще ми позволиш да ти бъда защитник? — попита с готовност дергът.
— Ще ти кажа утре. След като прочета вечерните вестници.
Репортажът беше там. Така си е. Прочетох го в мебелираната си стая на 113-та улица. Един човек, блъснат от тълпата, загубил равновесие и паднал пред пристигащия влак. Това ме накара да се замисля дълбоко в очакване появата на защитника си.
Не знаех какво да правя. Желанието му да ме защити ми се струваше доста искрено, но пък не знаех какво иска от мен. А когато след около час дергът се свърза с мен, идеята още по-малко ми харесваше. Казах му го.
