В мислите на Крандъл се четеше потвърждение.
— Как можа! — телепатира Марин. — Какво си мислеше! Ти много добре знаеш какво означава тази болест.
— Ще ти обясня по-късно — Крандъл се задушаваше.
— Сега!
— Няма време. Трябва да намериш Екс.
— Знам. Но защо ти му помагаше?
— Не съм му помагал — отговори дебеланкото, — поне не истински. Опитвах се да го убия. А ти си ДЛЪЖЕН да го убиеш. — Най-сетне стана от земята. — Екс е много по-опасен, отколкото смяташ. Повярвай ми, Марин, той трябва да бъде убит.
— Защо го спасяваше?
— За да го въвлека в още по-голяма опасност. Не можех да ти позволя да го заловиш и да го изолираш. Той трябва да бъде убит.
— Обясни ми.
— Не сега — поклати глава Крандъл. — Аз изпратих кинжала по теб, за да те убедя, че Екс е опасен. Аз те насочих към мястото, където можеше да го убиеш.
— Кой е той? Какво представлява?
— Не сега! Първо го убий!
— Освен това — добави Марин — ти не притежаваш толкова голяма телекинетична сила. Кой беше заедно с теб?
— Девойката — отговори Крандъл, — момичето Кари. Аз се преструвах на духа на чичо й. Тя стои зад всичко това. И нея трябва да убиеш — изтри потта, която се лееше по лицето му. — Извинявай, Пол, че действах по този начин. Ще дойде време и ще чуеш цялата история. Главното е сега да ми повярваш.
Крандъл разтресе юмрук пред Марин.
— Длъжен си да убиеш и двамата! Преди те да убият всичко, което ти е скъпо!
Телепатираната фраза показваше, че не лъже. Марин се вдигна във въздуха, свърза се с агентите и ги инструктира.
— Убийте и двамата. Хванете Крандъл и го дръжте на прицел.
Екс свърна надолу по улицата, разчитайки, че като няма план, по-лесно ще ги обърка. Всяка сянка го плашеше. Очакваше телекинетичен удар, който най-сетне ще го настигне и ще го унищожи.
Защо чичото се опита да го убие? Не можеше да отговори. Защо смятаха, че е толкова важен? Още един въпрос без отговор. Ами девойката?
Екс я наблюдаваше с крайчеца на очите си. Кари вървеше мълчешком. Лицето й беше поруменяло и оживено. Изглеждаше почти весела, вероятно причината беше освободеността от чичо й. Каква ли друга можеше да бъде?
Че е с него ли?
Въздухът беше изпълнен с обичайното дневно движение. Летяха тонове руда под наблюдението на опитни работници. Долитаха товари от юг — плодове и зеленчуци от Бразилия, месо от Аржентина.
И пси-офицери. Екс не се учуди особено. Градът се наблюдаваше много внимателно, та да може да избяга. Още повече пък един инвалид.
Пси-офицерите заслизаха, оформяйки плътна фронтална верига.
— Е, добре — въздъхна Екс, — дявол да ви вземе, предавам се.
Стигна до извода, че именно сега е случаят, когато трябва да отстъпи пред неизбежното. Би следвало да помисли за девойката. Пси се измориха да си играят с него. Ако се опита да бяга, могат да станат жестоки.
Енергиен поток го събори.
— Казах ви, че се предавам! — извика младежът. Зад него Кари също падна. Енергията ги помете, завъртя ги из двора. Тя се засилваше, нарастваше.
— Спрете! — пак извика Екс. — Вие ще ни…
Имаше време — безкрайно малка частица от секундата, да проумее своето отношение към девойката. Не можеше да допусне с нея да се случи нещо. Не знаеше как и защо, но това беше Чувство.
Печално и горчиво усещане за любов.
Опита се да се вдигне на крака. Поток ментална енергия го събори, не му даде да се изправи. По него летяха камъни и павета.
Екс схвана, че не му позволяват да се предаде. Имат намерение да го убият.
И Кари също.
Помъчи се да се защити, макар да знаеше, че е слаб, опита да прикрие девойката. Кари се сгърчи — едно паве я удари в корема.
Като видя удара, Екс се разяри. Успя да се изправи и да направи две крачки.
Пак го събориха. Под действие на пси-силата стената започна да се срутва върху тях. Той се опита да измъкне Кари. Твърде късно — стената падаше…
И в този момент Екс прескочи пропастта. Измъченият му пренапрегнат разум извърши скок на ново енергийно ниво. Съзнанието за това мигновено го изпълни.
Стената рухна, но Екс и Кари ги нямаше под нея.
— МАРИН!
Шефът на Службата за пси-здраве унило вдигна глава. Беше в кабинета си, зад собственото си бюро. Това пак се случи.
— МАРИН!
— Кой е?
— Екс.
Вече нищо не можеше да го учуди. Няма значение, че Екс владее тясно насочена телепатия.
— Какво искаш?
— Да се срещнем. Определи мястото.
— Където пожелаеш — отговори Марин със студено отчаяние. Изпълваше го любопитство. — Как можеш да телепатираш?
— Всички пси могат да телепатират — подразни го Екс.
— И къде? — попита Марин. Опита се да проследи посланието, но Екс толкова лесно управляваше тесния лъч, че позволяваше само на мисълта си да преминава.
— Искам малко спокойствие, така че сега съм в гробницата на Спящия. Можеш ли да дойдеш тук?
— Ще дойда — Марин прекъсна контакта.
— Лефърт — повика той.
— Да, шефе? — асистентът влезе в кабинета.
— Искам ти да ръководиш тук, докато се върна. Ако се върна.
— Как е Екс?
— Не зная. Не зная каква енергия владее. Не зная защо Крандъл искаше да го убие, но съм съгласен с присъдата.
— Необходимо ли е да бомбардираме гробницата?
— Няма нищо по-бързо от мисълта — отвърна Марин. — Екс е открил някаква форма на нула-прехода и може да изчезне, преди бомбата да падне. — Помълча малко. — Има още един начин, но повече няма да кажа. Екс може да ни подслушва.
— Не е възможно! Та това е пряко насочен разговор. Той не може…
— Той не можеше, но избяга — изморено му напомни Марин. — Ние подценяваме мистър Екс. Отсега нататък го смятай за всемогъщ.
