Като през мъгла Екс разбра, че се намира в бордеите, в стаята на Кари.
— Дадох ти описание на пътя — пищеше чичо Джон, гласът му кънтеше и се отразяваше от стените, — а ти зави погрешно!
— Не съм завил погрешно. — Екс стана от кревата. Интересно му беше колко ли е лежал в безсъзнание.
— Недей да спориш! Зави. Трябва отново да тръгнеш.
— Един момент — спокойно каза Екс, — не ми е ясна играта ви, но аз следвах всичките ви писмени инструкции. Завивах навсякъде там, където бяхте посочили.
— Не!
— Стига с този фарс! — извика му Екс. — Кой сте вие, дявол да ви вземе!
— Излизай! — изрева чичо Джон. — Излизай или ще те убия!
— Не правете глупости. Кажете ми какво искате от мен. Обяснете ми какво ми предлагате да направя. Обяснете ми! Не мога да работя добре, без да зная целта.
— Излизай — зловещо произнесе гласът.
— Не мога — отговори отчаяно Екс, — защо не захвърлите маската си на дух и не ми кажете какво искате? Аз съм обикновен човек. Навсякъде има офицери на здравето. Те ще ме убият. Първо трябва да възстановя способностите си. Но не мога…
— Тръгваш ли? — прекъсна го гласът.
Екс не отговори.
Невидими ръце стиснаха шията му. Той се дръпна. Хватката се усили. Някаква сила го блъскаше в стената. Екс се извърташе, мъчейки се да се изтръгне от безжалостните ръце. Въздухът оживя от препълващата го енергия, натискаше го, подхвърляше го, мачкаше го…
Марин почувства нарастване на енергията. Проследи я и я фиксира. Сетне левитира към мястото, опитвайки се да идентифицира структурата й.
Екс!
Марин изби слабата дървена врата и спря. Видя сгърченото тяло на младежа.
В стаята се носеше силата на демон. Внезапно Марин откри, че му се налага да се бие отчаяно, за да спаси собствения си живот. Издигна защита и удари по нарастващата наоколо телекинетична мощ.
В него полетя стол. Марин го отклони, но получи удар отзад с каната. Леглото се опита да го притисне до стената. Той се измъкна и беше ударен по гърба със стола. Лампата се разби в стената над главата му и го засипа с парчета. Метлата го перна под коленете…
Защитавайки се, Марин определи източника на пси-енергия. Той идваше от мазето.
Изпрати натам заплашителна вълна, започна да хвърля столове и маси. Атаката внезапно спря. Стаята приличаше на боклукчийска яма за счупени мебели.
Марин се огледа. Екс пак беше изчезнал. Търсенето на идентификационната му вълна също остана без резултат.
А човекът в мазето?
И той беше изчезнал. Но беше останала следа!
Марин изскочи от прозореца. Трениран за подобен род неща, той задържаше контакта с отслабената заглушена мисъл, докато притежателят й бягаше към града. Гонеха се и в лабиринта от сгради, и на открити места.
Ако успееше да залови и да задържи съучастника! Марин непрекъснато намаляваше дистанцията до човека, помагащ и атакуващ Екс. Насочил се беше извън града, на запад.
— Халба бира, моля — поръча Екс, мъчейки се да нормализира дишането си. Добре потича. За щастие барманът беше Нормален, и то твърде флегматичен. Мързеливо посегна към кранчето.
Екс забеляза Кари в другия край на бара. Девойката се беше облегнала на стената. Слава Богу, че е запомнила! Плати бирата и отиде при нея.
— Какво ти се е случило? — попита го Кари, като видя изтощения му израз.
— Прекрасният ти чичо се опита да ме убие — направи гримаса Екс, — сетне нахълта един офицер на здравето и аз ги оставих да се бият.
По време на битката той се бе измъкнал. Надяваше се, че ниската интензивност на мислите му ще го скрие. Като инвалид едва ли е в състояние да транслира идентифициращи вълни. Понякога загубата на телепатични способности се оказваше ценно качество.
— Нищо не разбирам — Кари поклати тъжно глава. — Можеш да не ми вярваш, но чичо Джон винаги е бил добър. Това е най-безвредният човек, когото познавам. Не разбирам.
— Много просто — отговори Екс, — опитай се да разбереш. Той не е чичо ти Джон. Някакъв пси от много висок клас се е маскирал като него.
— Но защо?
— Не знам. Отначало ме спасява, после прави така, че да ме хванат, а сетне се опитва да ме убие. Абсолютна безсмислица.
— Какво да правим сега?
— Сега идва краят — Екс допи бирата си.
— Нима няма място, където да отидем — попита Кари, — където можем да се скрием?
— Аз поне не знам такова. И по-добре ти върви сама. Аз съм много опасна личност, за да си до мен.
— А пък аз няма да вървя — заяви момичето.
— Защо? — поинтересува се Екс.
— Няма да вървя.
Дори без телепатия той можеше да разбере какво имаше предвид Кари. Мислено изруга. Идеята, че девойката също по някакъв начин е отговорна за цялата история, не му харесваше. Службата за пси-здраве изглежда е отчаяна. Напоследък се провалиха няколко пъти. А това озлобява.
— Тръгвай си — Екс беше твърд.
— Не!
— Е добре, да вървим. Трябва да се измъкнем колкото се може по-бързо. Единственото, за което съм способен да мисля, е как да избягаме от този град. Точно оттам трябваше да започна, а не да си играя с духове. Естествено сега е твърде късно. Офицерите на здравето ще проверяват всеки пешеходец. Можеш ли да използваш ясновидството си? Виждаш ли нещо?
— Не — тъжно отговори Кари, — бъдещето е празно.
Екс виждаше същото.
Марин чувстваше, че притежава по-голяма мощ, отколкото преследвания човек. Появиха се признаци, че онзи отслабва, и той усили натиска.
Беглецът вече се виждаше, до него оставаше около миля. Като го доближи, Марин изпрати телекинетичен удар.
Той упорито се съпротивяваше. Марин го догони, хвърли го на земята и го притисна. Слезе и той и затърси идентифициращата му вълна.
И я намери.
Крандъл!!!
В продължение на секунда Марин можеше само да блещи очи.
— Хвана ли Екс? — телепатира Крандъл. Напрежението го беше изтощило напълно. Дебеланкото се бореше за всяка глътка въздух.
— Не. Ти ли беше неговият помощник? Истина ли е?
