— Не, той живееше спокойно. Всичко това започна, след като умря.
Екс усети съжаление към девойката. Съдбата й беше тъжна. Безспорно пси е проверил разума й и е открил, че чичо й е умрял. А сега я използва като пионка. Жестока игра.
— Моля те, яж си супата — подкани го тя. Екс автоматично засърба, гледайки я в лицето. Сетне ръката му се отпусна.
— И ти яж — каза й той. По бузите на девойката за пръв път плъзна руменина. Сякаш извинявайки се, тя се зае със супата, дори малко я разплиска от престараване.
Платноходката рязко се наклони. Марин трябваше да спусне главното платно, за да я изравни. Жена му седеше на носа и при маневрата политна към него, наслаждавайки се на това гмуркащо движение.
Отдолу се събираха страховити облаци — надигаше се буря.
— Хайде да си направим пикник там — Майра посочи перестите облаци, които ярко отразяваха слънчевите лъчи. Марин промени курса. Жена му легна на носа и протегна крака към мачтата.
Марин пое върху себе си цялата тежест на лодката. Лекото снаряжение тежеше стотина килограма заедно с платната. Неговите и на Майра килограми бяха още около 130, а възможностите му да левитира, проверени с тест, надхвърляха два тона.
Почти цялата работа вършеше вятърът. На управляващия лодката му оставаше само да прилага достатъчно усилие, за да я задържа във въздуха. Носеха се по вятъра като бяло перце.
Марин не можеше да се отърве от мислите си за заразоносителя. Къде изчезна Екс? Дематериализира ли се? Невъзможно! Но беше факт.
Екс в стената. Премина и… — никакво отвърстие.
— Стига си мислил — подкачи го Майра. — Докторът ти нареди да не мислиш тази вечер за нищо друго, освен за мене.
Марин знаеше, че нито имаше утечка в мислите, нито изразът на лицето му се бе променил. Просто Майра е много чувствителна към настроенията му. Не му се налагаше да прави весела гримаса, за да й покаже колко е щастлив, или да плаче, за да демонстрира тъгата си.
Той спря леката лодка насред облаците, ориентира я по вятъра и спусна платната. Направиха си пикник на носа. Марин поемаше по-голямата част от левитацията, макар че Майра също се опитваше… деликатно.
Така се опитваше вече седем години, след частично заразяване. Не изгуби напълно пси-възможностите си, но те бяха на пристъпи.
Още една причина да издири Екс.
Сандвичите много приличаха на самата Майра — мънички и красиви. И вкусни, телепатира мисълта си към нея Марин.
— Звяр — отвърна Майра на глас.
Слънцето ги поливаше с топли лъчи. Марин усещаше удивителна нега. Двамата се излегната на палубата. Той чисто рефлекторно поддържаше лодката. Почиваше си така, както не беше го правил от много седмици насам.
— МАРИН!
Телепатираният глас го сепна от дрямката му.
— Много съжалявам, момко — беше Крандъл, нахален и извиняващ се. — Мразя да ти развалям почивката, но открихме следа. Дяволски интересна. Очевидно нашият заразоносител не харесва и на някого другиго. Съобщиха ми къде ще бъде в четири часа.
— Идвам — отговори Марин, — не можем да си позволим да пропуснем нещо. — Прекъсна контакта и се обърна към жена си: — Много те моля да ме извиниш, скъпа.
Тя се усмихна. В очите й се четеше разбиране. Тесният лъч на посланието на Крандъл не обхвана и Майра, но тя се досети какво става.
— Можеш ли да спуснеш лодката? — попита я Марин.
— Разбира се. На слука.
Той я целуна и скочи навън. Няколко секунди наблюдава дали тя ще успее да задържа лодката под контрол, сетне телепатира в службата за даване под наем:
— Жена ми ще ви я върне, наблюдавайте я.
После рязко се хвърли надолу. Толкова беше увлечен да изчислява темповете на разширяване на заболяването, че едва успя да види летящия към него кинжал.
Острието мина покрай него, след няколко метра зави обратно и отново атакува. Марин се помъчи да го хване мислено, но кинжалът беше управляван чрез телекинеза и се изтръгна. Все пак успя да го отклони и най-сетне го хвана. Веднага се опита да проследи собственика му, обаче онзи изчезна.
Но не съвсем. Марин улови крайчето на идентификационната вълна на нападателя, която най-малко се поддаваше на контрол. Съсредоточи мисълта си, за да създаде образ. И го получи!
Екс!
Екс! Инвалидът! Слепият, заразителният, изчезналият в стената Екс. Очевидно той е изпратил страхливо кинжала.
Или някой друг го е направил вместо него.
Мрачно, с нарастваща увереност, че работата се усложнява, Марин левитира в Службата за пси- здраве.
Едуард Екс лежеше в затъмнената стая върху скъсаното одеяло. Очите му бяха затворени, тялото му — отпуснато. Мускулите на краката му трепереха. Той се мъчеше да ги разслаби.
— Отпускането е един от ключовете към пси-енергията. Пълното отпускане връща увереността в себе си — страховете изчезват, напрежението се изпарява. Отпускането е насъщна необходимост за пси. — Произнасяйки този мислен монолог, Екс дишаше дълбоко.
Не мислеше за болестта. Няма болест, има само почивка и отпускане.
Мускулите на краката му станаха немощни. Екс се концентрира върху сърцето си, заповяда му да работи спокойно. Сетне заповяда на дробовете си да дишат дълбоко и бавно.
Чичо Джон? Не беше чувал за него почти два дни. Не трябва да мисли за него, поне сега. Необяснимият феномен чичо Джон ще получи обяснение с течение на времето.
Ами бледата, гладна, привлекателна девойка? И за нея не бива да мисли.
Мислите за всичко неуредено се изтласкваха с увеличаване на натиска върху тях.
Следваха очите. Да се отпуснат мускулите им е тежка работа. Върху ретината му затанцуваха образи. Слънчева светлина. Тъмнина, здание, изчезване.
Не. Не бива да мисли.
— Очите ми са тежки — казваше си той, — очите ми са от олово. Имам желание да се спусна, да се спусна…
И мускулите им се отпуснаха. Мислите му изглеждаха хладни, но под повърхността им се роеше безумно стълпотворение от образи и впечатления.
Инвалид, тъмна улица. Призрак, който не съществува. Гладната племенница. Защо ли е гладна? Суматоха от впечатления и чувства, червени и пурпурни експлозии, спомени за занятията в университета „Микровски“, телеборбата в Паладиума, срещата при Кайтоп.
— Отпускането е първата крачка към възстановяването. — Екс извика син цвят. Всичките му мисли потънаха в огромна синя пропаст.
Бавно постигаше желания хлад в мозъка си. Започна да го залива дълбока умиротвореност. Бавно, утешително…
— ЕДУАРД ЕКС…
— Да? — Отвори очи, отпускането се оказа повърхностно. Огледа се и разбра, че гласът е на чичото.
