Екс се огледа, но момичето тичаше обратно по алеята, която не беше блокирана. Той опря гръб в зданието, чудейки се как можа така да сглупи! Та те точно по този начин залавят хората. Спокойно, да не заразят никого.
Това проклето момиче! Напрегна болящите го крака, за да побегне…
Стана, както предсказа Крандъл, помисли си шефът на Службата за пси-здраве.
— Дръжте го за ръцете и краката! — Увиснал на петнадесет метра над земята, Пол Марин наблюдаваше операцията.
Не изпитваше съжаление. Агентите действаха внимателно. Защо да използват силата на умовете си срещу жертвата? Освен всичко друго той е инвалид.
Почти го бяха заловили, когато…
Екс започна постепенно да изчезва. Марин слезе по-ниско, невярвайки на очите си. Младежът потъваше в стената, ставаше нейна част, топеше се.
После изчезна.
— Търсете врата! — телепатира Марин. — И проверете тротоара!
Докато агентите оглеждаха наоколо, той мислеше върху видяното. Търсенето на врата е оправдание за агентите му. Добре е да мислят, че човекът е изчезнал през скрита врата. Няма да е от полза за тяхната увереност в себе си, за здравомислието им, ако повярват в онова, което се случи в действителност.
Инвалидът Екс потъна в стената.
Марин заповяда да претърсят сградата. Но там нямаше нито Екс, нито следа, нито вълна от мозъка му. Изчезна, като че ли никога не го е имало.
Как, питаше се Марин. Нима някой му е помогнал?
Кой може да помага на заразноболен?
Когато Екс дойде в съзнание, първото, което видя, бе напукана измазана стена право пред очите му. Гледаше я дълго, наблюдаваше прашинките във въздуха над кревата, застлан със скъсано кафяво одеяло.
Креват! Той седна и се огледа. Намираше се в малка розова стая. По тавана пълзяха дълги пукнатини. Единствената мебел освен кревата беше обикновен дървен стол, поставен до открехнатата врата.
Как ли е попаднал тук? Екс помнеше събитията от миналата нощ. Да, най-вероятно да е била предишната нощ, помисли си той. Бялата стена, офицерите от службата… Навярно са го спасили. Но как?
— Как се чувстваш? — попита момичешки глас откъм вратата. Екс се обърна и позна бледото изразително лице. Това беше девойката, която миналата нощ го предупреди.
— Добре съм. Но как съм попаднал тук?
— Чичо ми те пренесе — отвърна девойката, влизайки в стаята. — Сигурно си гладен?
— Не особено.
— Трябва да ядеш. Чичо казваше, че дематериализирането е голямо натоварване на нервната система. Точно така те спаси от пситата, нали си спомняш. — Помълча малко. — Мога да ти донеса много хубав бульон.
— Нима ме е ДЕМАТЕРИАЛИЗИРАЛ?
— Той може да прави разни подобни неща — отвърна девойката безгрижно. — Тази способност получи след смъртта си. — Тя отвори прозореца. — Да ти донеса ли бульон?
Екс я изгледа недоволно. Положението ставаше все по-нереално именно когато той се нуждаеше от пълно осъзнаване на действителността… Това момиче май смята, че е съвсем нормално да има чичо със способности и енергия за дематериализиране, макар пси-науката никога нищо да не е знаела за това.
— Да ти донеса ли бульон? — пак го попита тя.
— Не — отвърна Екс. Стана му интересно какво ли означава това настояване да се храни. Външността на девойката нищо не му подсказваше. Тя беше симпатична дори в евтината си непретенциозна рокличка. Имаше необикновени черни очи и необикновено хладен израз на лицето. А по-точно — липса на израз.
Екс скри опасенията си за известно време.
— Чичо ти пси ли е?
— Не, той не притежава пси-енергия. Силата му е духовна.
— Ясно. — Екс си помисли, че точно тук се крие отговорът.
През цялата история хората са предпочитали да вярват, че природният им пси-талант е резултат от намесата на дявола. Смятали са, че странната енергия е негов дар, докато не я обяснили и не я регулирали. Но дори тогава имало някои хора — Нормални, които предпочитали да вярват, че случайните изблици на колосална сила са родени от духа. Очевидно чичото е от тази категория.
— Отдавна ли прави подобни неща? — попита Екс.
— Едва от около пет години. Откакто умря.
— Съвършено вярно — каза някакъв глас. Екс бързо се огледа. Гласът сякаш идваше откъм гърба му. — Не ме търси. Единствената част от мен в тази стая е гласът ми. Аз съм духът на чичото на Карин — Джон.
Екс за миг беше обладан от паника, но сетне разбра номера. Естествено, това бе телепатиран глас, умело фокусиран, за да създаде речеви ефект. А телепатираният глас може да означава само едно — че това е пси, който се представя за дух.
— Мистър Екс — продължи гласът, умело симулирайки произнасяните думи, — аз ви спасих с намесата си. Вие сте пси-инвалид, и то заразителен. Арестуването и изолирането ви за вас означават катастрофа. Истина ли е?
— Напълно. — С притъпените си чувства Екс се мъчеше да сондира източника на гласа. Имитацията беше абсолютна. Никакъв признак не сочеше, че източникът е човешка телепатия.
— Може би изпитвате известна благодарност към мен? — попита гласът.
Екс погледна девойката. Лицето й продължаваше да е лишено от израз.
— Разбира се — отвърна той.
— Зная вашето желание — каза чичо Джон, — вие искате да получите убежище за достатъчно дълго време, за да възстановите енергията си. И ще го получите, Едуард Екс. Ще имате убежище.
— Много съм ви благодарен — умът на Екс работеше бързо, опитвайки се да обмисли плана за по- нататъшните си действия. Да се престори ли, че вярва в този дух? Сигурно телепатиращият пси знае, че човек, обучаван в университета, не приема на вяра нещо подобно. От друга страна, може би си има работа с невротик, който се представя за дух по някакви свои причини. Екс реши да се престори, че му вярва. Чуждите намерения не го засягат. Неговият проблем е убежището.
— Убеден съм, че няма да откажете да ми направите една малка услуга — отново каза гласът.
— Какво искате? — Екс веднага застана нащрек.
— Усещам мислите ви. Смятате, че можете да се окажете въвлечен в опасна работа. Уверявам ви, не е така. Макар и да не съм всесилен, аз притежавам определена мощ, неизвестна нито на вас, нито изобщо на пси-науката. Примирете се с този факт. Вашето спасение е най-доброто доказателство. И имайте предвид, че всичко това е здраво свързано със собствените ви интереси.
— Кога трябва да изпълня поръчението ви?
— Когато му дойде времето. А сега довиждане, Едуард Екс — и гласът изчезна.
Екс седна на стола. Ами ако чичото е пси-мутант? Следващото ниво на еволюцията. Тогава какво?
Кари излезе и се върна със супата.
— Кой беше чичо ти? — попита я Екс. — Какъв човек беше?
— О, той беше много добър — отговори девойката, внимателно наливайки супата в чинии, — беше обущар. Взе ме при себе си след смъртта на баща ми.
— Показваше ли някакви признаци за пси-енергия? Или някаква друга необикновена енергия?
