Някои твърдяха, че разумът на Микровски се е повредил от пренапрежение, като стопанинът му е изпаднал в кататония. Във всеки случай периодичните опити да го събудят се оказаха неуспешни. Крандъл, Майерс и още няколко души поддържаха проекта и получаваха за него всичко, от което възникваше нужда. Общопризнато бе, че геният на Микровски е невероятно ценен.
Там, където лежеше тялото на Спящия, израсна гробница, която стана нещо като параклис за туристите.
— Имате ли представа какво е могъл да търси? — попита Марин.
— Мисля, че и той самият не е знаел — отвърна Крандъл, заемайки се с шерито. — Дяволски странен човек, най-странният в света. Не обичаше да говори за работата си дотогава, докато не можеше да ти я хвърли в лицето завършена. Никой от нас не подозираше, че подобно нещо ще се случи. Бяхме убедени, че звездите и безсмъртието ни чакат зад ъгъла. — Той поклати глава. — Ех, младост, младост!
Когато си пиеха кафето, Крандъл вдигна очи, сви устни и се намръщи. Синтезът на усвоените от него данни завърши. Съзнателната част от разума му получи отговора по начин, който преди наричаха интуиция, докато пси-изследователите не свързаха това тъмно явление с подсъзнателното мислене.
— Знаеш ли, Марин, определено имаш работа с нарастваща епидемия. Това не е случайно заболяване.
Марин почувства, че вътрешностите му се свиват. Телепатира къс въпрос:
— Има ли преносител на заразата?
— Има — Крандъл мислено отбеляза името в списъка си. Подсъзнанието му направи корелация на честотните фактори, изчисли вероятността и отговори: — Името му е Едуард Екс, студент, живее на Четвърто авеню, номер 141.
Марин тутакси телепатира на Лефърт заповед да арестуват Екс.
— Недей — намеси се Крандъл, — не смятам, че е в къщи. Ето вероятната крива на движението му.
— Все едно, отначало провери у дома му — каза Марин на Лефърт, — ако там го няма, провери следващата вероятност. Ще се срещнем долу в града, ако го проследите. — Той прекъсна контакта и се обърна към Крандъл: — Мога ли да разчитам на сътрудничеството ти? — това до известна степен дори не беше въпрос.
— Естествено — уклончиво отговори Крандъл, — здравето на първо място. А Спящия няма намерение да се помръдне. Съмнявам се, че е толкова трудно да се залови Екс. Вече би трябвало да е пълен инвалид.
Като кацаше, Екс загуби равновесие и тежко падна на колене. Надигна се, отърси се и тръгна пеш. Лоша левитация, помисли си той. Значи, ТОВА продължава.
Порутените улици сред бордеите на Ню Йорк бяха пълни с Нормални — хора, които никога не са владеели дори основите на пси-енергетиката. Всичкият този народ нито веднъж не се е мяркал в по- приличните райони на града. Екс потъна в тълпата, чувствайки се тук в по-голяма безопасност.
Внезапно откри, че е гладен. Влезе в някаква закусвалня, седна зад празния бар и си поръча хамбургер. Майсторът имаше един готов. Телепортира го върху чинията и без да гледа, направи още един кръг във въздуха и леко го спусна пред Екс.
Той мислено наруга майстора и поиска да си вземе кетчуп. Надяваше се, че бутилката ще се плъзне към него по плота, но тя не помръдна. Наложи се да протегне ръка. Като правиш такива грешки, трябва да следиш за всяка своя стъпка.
Започна да разбира какво означава да си инвалид.
Като свърши с яденето, протегна ръка, очаквайки, че в дланта му ще паднат парите от джоба му. Но те, разбира се, не паднаха. Екс изруга. Напоследък толкова често го правеше… Сякаш беше невъзможно да изгуби едновременно всичките си способности.
Но вече знаеше, че ги е изгубил. Така реши несъзнателната част от разума му и никаква внушена самоувереност не можеше да му помогне.
Майсторът го гледаше учудено. Наложи се Екс да бръкне в джоба си, да намери пари и да плати. Опита се да се усмихне и побърза да излезе.
Странно момче, реши майсторът. Вече беше престанал да мисли за него, но някъде дълбоко в разума му продължаваше оценката на видяното. Не може да командва бутилката… Не може да командва монетите…
Екс излезе на претъпканата мръсна улица. Краката го заболяха. През целия си живот не беше ходил толкова. Пси-хората, несвикнали на дълги разходки пеш, изглеждаха тромави. С облекчение излитаха в обичайната си стихия — въздуха. Хора кацаха и излитаха, въздухът бе пълен с телепортирани обекти.
Като се огледа, Екс видя добре облечен мъж, който се спусна на земята, спря един от разхождащите се пси-хора, размениха няколко думи и тръгна.
Агент на Службата за пси-здраве! Екс се досети, че са го проследили. Зави зад ъгъла и побягна.
Осветлението на улицата намаляваше. Младежът местеше с труд уморените си крака, опита се да левитира, но не успя дори да се откъсне от земята.
Паникьосан, пробва да телепатира на приятелите си. Безполезно. Телепатичните му способности бяха изчезнали.
Като океанска вълна го връхлетя шок. Блъсна се в стълб за уличното осветление и увисна, хванат за него. Всичко му стана ясно.
В свят, където хората летяха, той беше привързан към земята.
В свят на телепатични контакти той можеше да общува само посредством тромавите думи, и то докъдето стигаше звукът.
В свят, където нямаше нужда от изкуствено осветление, той виждаше само тогава, когато очите му позволяваха.
Инвалид. Сляп, глух и ням.
Вървеше по ставащите все по-тесни улици, по мръсни сиви алеи. Имаше само едно предимство. Непълноценният му мозък не транслираше силна идентификационна вълна. Това затрудняваше търсенето му.
Екс реши, че му е нужно убежище. Някакво място, където няма да зарази никого, а офицерите на здравето не ще го намерят. Може би ще успее да наеме жилище от Нормалните. Би могъл да остане там и да установи какво не му е наред, да се лекува. Освен това му е невъзможно да бъде сам. С Нормалните все пак е по-добре, отколкото без никакви хора.
Стигна края на алеята, където се пресичаха няколко улици. Автоматично включи чувството си за локация, мъчейки се да разбере какво има отпред.
Безполезно. Както всички други чувства, и това беше парализирано, мъртво. Но десният завой му се струваше безопасен. Тръгна натам.
— Недейте!
Екс се завъртя, изплашен от тези думи. От един вход към него се втурна момиче.
— Чакат ли ме? — Сърцето му бясно удряше.
— Офицерите на здравето. Те знаят, че ще завиеш надясно. Нещо за твоя десностранен тропизъм, не ми е много ясно. Завий наляво!
Екс погледна девойката отблизо. Отначало помисли, че е на около 15 години, после обаче ги увеличи на 20. Дребничка, стройна, с големи тъмни очи на слабичкото личице.
— Защо ми помагаш?
— Чичо ми поръча — отговори девойката. — Бързай!
Нямаше време за допълнително аргументиране. Екс затича по алеята след девойката. Страхуваше се, че няма да може да я следва.
Тя явно беше от Нормалните, съдейки по уверените й широки крачки. Как обаче е могла да подслуша разговора на офицерите? Почти сигурно е, че той е бил телепатиран в тесен лъч. Може би чичо й?
Алеята завърши с двор. Екс нахълта вътре и спря. От покривите на сградите към него летяха хора. Обръчът се стягаше.
Офицери на здравето!
