дори неподдаващите се на описание особености на човека.
Марин бързо му описа ситуацията.
— Бих искал да разбереш дали е случайност или имаме работа със заразоносител — завърши той.
— Значи имаш да черпиш — телепатира Крандъл. В самата периферия на чувствителността се усещаше, че седи на кей и лови риба. — Една вечеря в „Орлите“.
— Добре. Всички данни са у мен. В 5,30 става ли?
— Момчето ми! Хайде да е в 6,30. На човек с моите… м-м… габарити не му прилича да левитира твърде бързо. — Изпратеният като завършек образ представляваше натъпкан салам.
— Тогава до 6,30.
Те прекъснаха контакта. За момент Марин си пожела да е доктор от миналото. Тогава щеше да си има хубавичък дебел микроб за ловуване.
Диагноза: „РЯЗКА ЗАГУБА НА САМОУВЕРЕНОСТ“. Опитай се да я разгледаш под микроскоп!
Марин се сети за сервитьорката — първия случай. Може би е нареждала чиниите. Съмненията са се загнездили в ума й няколко часа преди това, може би няколко минути… Разцъфтели са… Чиниите паднали. И сега девойката е сериозно болна от последната болест на човечеството. ЗАГУБА НА КООРДИНАЦИЯ НА ДВИЖЕНИЯТА. Ще се наложи да я затворят в самостоятелна стая, за да не заразява другите. За колко време? Ден, година, за цял живот?
Между другото някои от клиентите й биха могли да са заразени. И да са донесли болестта на жените си…
Марин се изправи в креслото и повика телепатично жена си. Отговорът й дойде бързо, изпълнен с топлота.
— Хелоу, Пол!
Каза й, че ще работи до късно.
— Добре — отвърна тя, но от всичките й съпътстващи мисли се усещаше смущение. Много й се искаше да научи какво става, обаче разбираше, че мъжът й не може да й отговори, и не смееше да пита.
— Нищо сериозно — кратко отговори Марин на неизречения въпрос и веднага съжали. Лъжата, неистината, полуистината, дори дребната измама с най-добри намерения се телепатираха отвратително. Въпреки това той не си взе думите обратно.
В пет часа служещите в отделите прибират бумагите си и се нареждат пред прозорците, за да си отидат вкъщи — в Уинчестър, Лонг Айлънд и Ню Джърси.
— Всичко е наред, шефе — Лефърт долетя до бюрото с дебела чанта в ръце. — Няма ли друг?
— Бих искал да си нащрек — отвърна Марин и взе чантата. — Вземи още агенти.
— Добре. Нещо ще се случи ли?
— Не знам. По-добре върви вечеряй.
Лефърт кимна, очите му заблестяха. Шефът се досети, че вече е телепатирал на жена си в Гринуич да не го чакат за вечеря.
Марин се чувстваше много самотен. Само той и възможната епидемия.
Точно в 6,20 стана, взе чантата и полетя към „Орлите“.
Ресторантът висеше на височина 600 метра над Ню Йорк, опирайки се на гърбовете на 200 мъже. Те бяха работници първи клас, минали през правителствена проверка. Като доближи, Марин видя под тях фундамента на сградата. Ресторантът плаваше, поддържан с лекота от необикновена пси-сила.
Седна до масата за почетни гости.
— Добре дошъл, мистър Марин — го поздрави главният келнер. — Трябва да ни посещавате понякога и на други места. Ако отидете в Майами, помнете, че и там има „Орли“. Храната е с най-високо качество.
И цените са с най-високо качество, помисли си Марин, поръчвайки мартини. Собственикът на „Орлите“ беше галеник на съдбата. Въздушните ресторанти станаха обикновено явление, но като пръв „Орлите“ все още беше най-популярният. А притежателят му се изхитри да не плаща дори данък за собствеността, защото след като затвореха, ресторантът излиташе в базата си в Пенсилвания.
Терасата започна да се повдига, когато пристигна Крандъл, задъхан и изпотен.
— Боже мой — едва проговори той, — защо няма вече самолети? През целия път духаше насрещен вятър. Уиски с лед.
Келнерът побърза за поръчката.
— Какво толкова неочаквано е станало точно преди уикенда? — попита Крандъл. — Полетите на дълги разстояния са за силните млади маймуни, а аз съм умствен работник. Как е жена ти?
— Все така. — Лицето на Марин представляваше нищо неизразяваща маска, сега се усмихваше.
Той поръча обеда и подаде чантата на Крандъл.
— Хм-м-м — дебеланкото се наведе над страниците. Едрото му лице с резки черти ставаше все по- разсеяно, докато усвояваше информацията.
Докато той запомняше данните, Марин обходи с поглед терасата. Слънцето почти беше залязло и по- голямата част от местността бе потънала в сянка. Под тях в засенчените райони тук-там се мяркаха светлините на Ню Йорк, а над тях проблясваха звездите.
Крандъл не обърна внимание на супата си, съсредоточен в листовете, които отгръщаше. Още преди супата да изстине, беше прегледал всичко.
— И така, за какво ще говорим? — Крандъл беше най-талантливият от всички пси-изчислители и най- добре подхождаше за шеф на проекта на Спящия. Както и другите си колеги, той изпълняваше работата си несъзнателно, като преставаше да обръща внимание на данните, когато паметта му ги усвояваше. Несъзнателната информация се поглъщаше, проверяваше се, сравняваше се и се синтезираше. Отговорът се получаваше за няколко минути или за няколко часа. Но освен огромния си талант Крандъл притежаваше и недостатъци. Например той не можеше да издържи теста за левитация, предназначен за вестникопродавците. А за телепортиране или за телекинетични способности изобщо не ставаше и дума.
— Има ли нещо ново за Спящия? — попита Марин.
— Още спи. Някои от нашите стъкмиха уред за подсъзнателна инфилтрация. Тези дни ще го изпробват.
— Мислиш ли, че ще заработи?
Крандъл се засмя.
— Предсказвам вероятност едно към едно. Висока е, като се сравни с предишните опити.
Сервираха му речна пъстърва, прясна, телепортирана едва ли не направо от планинския ручей. Последва я месото за Марин.
— Мислиш ли, че нещо ще подейства?
— Не — лицето на Крандъл беше сериозно. — Не вярвам, че Спящия някога ще се събуди.
Марин се намръщи. Проектът на Спящия беше най-важният и най-неуспешният. Започна преди около 30 години. Пси стана норма, но все още беше непредсказуемо. То премина дълъг двестагодишен път от експериментите на Райн по екстрасенсорно възприятие, ала предстоеше още много.
Микровски придоби множество таланти от пси гледна точка. Оценяван като невероятно чувствителен, с пси-възможности на нивото на гений, той беше най-забележителният човек на своето време.
С хора като Крандъл, Майерс, Блейсенк и други Микровски оглави телекинетичните проекти, изследваше теорията за мигновено пренасяне в телепортирането и проучваше наличието на нови, още неоткрити пси- възможности.
В свободното си време работеше върху собствените си любими идеи и основа Школа за парапсихологически изследвания, която по-късно бе наречена университет „Микровски“.
Онова, което ДЕЙСТВИТЕЛНО се случи с него, беше обсъждано години наред. Крандъл и Блейсенк го откриха, легнал на дивана, с толкова слаб пулс, колкото беше възможно да се напипа. Не успяха да го съживят.
Микровски вярваше, че разумът е самостоятелна, различна от тялото същност. Някои смятаха, че той е открил техника за проективно отделяне.
Но този разум не можеше да бъде върнат.
