Останаха седемнайсет — стабилно число.
— Трябва също така да разберем — извика друг, — защо всички места са различни, макар че няма разстояние.
Това беше проблемът. Намираш се тук. После се намираш там. Просто така — без движение, без причина. Без да се движиш, се оказваш на друго място.
— Звездите са студени! — извика друг.
— Защо?
— Трябва да отидем при Отговарящия.
Защото те бяха слушали легендите, знаеха историята.
— Някога е имало същества, които приличат на нас и те знаели… Научили и Отговарящия. После заминали там, където няма места, а само големи разстояния.
— Как ще стигнем там? — попита новороденият, който сега бе зареден с познание.
— Тръгваме.
И осемнайсетте изчезнаха. Остана само един. Той се вгледа мрачно в една ледена звезда и също изчезна.
— Старите легенди са истина — възкликна Морън. — Ето го!
Бяха излезли от субпространството, бяха стигнали до мястото, за което се говореше в легендите. Пред себе си видяха звезда, която не приличаше на никоя друга. Морън й измисли класификация, но тя беше безсмислена. Нямаше друга като тази звезда.
Около звездата обикаляше планета, която също не беше като никоя друга. Морън измисли причини за това, но и те бяха без значение. Планетата беше единствена.
— Да закопчаем предпазните колани — каза Морън. — Ще приземя кораба максимално леко.
Лек се приближи до Отговарящия, като крачеше бързо от звезда на звезда. Вдигна го в ръката си и се вгледа в него.
— Значи ти си Отговарящия? — попита той.
— Да, аз съм — отговори Отговарящия.
— Тогава — продължи Лек, като се настани удобно в празнината между звездите — кажи ми какво съм аз.
— Пристрастие — отговори Отговарящия. — Индикация.
— Стига де — промърмори Лек, защото гордостта му беше наранена. — Можеш да дадеш и по-добър отговор. Хубаво. Целта на моя вид е да събира виолетово. Можеш ли да ми кажеш истинския смисъл на това?
— Въпросът ти е без смисъл — каза Отговарящия. Той знаеше какво е виолетовото в действителност, знаеше и защо е купчината. Но в обяснението се съдържаше по-голямо обяснение. Без него въпросът на Лек нямаше отговор, а Лек не бе задал правилния въпрос.
Зададе и други въпроси, но Отговарящия не успя да им даде отговор. Лек гледаше на всичко през особения си поглед, долавяше само част от истината и отказваше да види повече от това. Как да обясниш на слепец що е зелено?
Отговарящия не се и опита. Не беше длъжен.
Най-накрая Лек се изсмя презрително. Една от звездите, на които се подпираше, припламна от звука, после пак засвети с нормалната си интензивност.
Лек си тръгна с големи крачки от звезда на звезда.
Отговарящия Знаеше. Но най-напред трябваше да му се зададе правилния въпрос. Замисли се над това си ограничение и се вгледа в звездите, които не бяха нито големи, нито малки, а точно каквито трябва.
Правилните въпроси. Онези, които го бяха създали, трябваше да вземат предвид всичко това. Трябваше да предвидят известно количество семантични безсмислици, да му позволят да гадае.
Отговарящия се задоволяваше да мърмори отговорите сам на себе си.
Осемнайсет същества отидоха при Отговарящия. Нито ходеха, нито летяха, просто се появиха. Потрепериха от ледения блясък на звездите и се вторачиха в огромния Отговарящ.
— След като няма разстояния — попита единият, — как така нещата могат да са на различни места?
Отговарящия знаеше какво е разстояние, но не можеше да отговори на въпроса. Разстоянията съществуваха, но не по начина, по който си ги представяха тези същества. Имаше и места, но отново не както очакваха съществата.
— Задайте въпроса си по друг начин — посъветва Отговарящия с надежда.
— Защо сме ниски тук — обади се един, — а сме високи там. Защо тук сме дебели, а там тънки? Защо звездите са студени?
Отговарящия знаеше всичко. Знаеше защо звездите са студени, но това не можеше да се обясни с понятия като „звезди“ и „студенина“.
— Защо — попита друг — има закон на осемнайсетте? Защо когато се съберат осемнайсет, се ражда деветнайсети?
Но, естествено, отговорът беше част от друг, по-голям въпрос, който не беше зададен.
По закона на осемнайсетте се роди деветнайсети и осемнайсетте изчезнаха.
Отговарящия продължи да си мърмори правилните въпроси и да им дава отговор.
— Успяхме — каза Морън. — Това е.
Той потупа Лингман по рамото, но леко, защото Лингман можеше да се разпадне.
Старият биолог беше уморен. Лицето му бе прежълтяло, сбръчкано, изпито. Очертанията на черепа му вече личаха в изпъкналите жълти зъби, в малкия сплескан нос, в скулите. Матрицата вече се виждаше.
— Да вървим — каза Лингман. Не искаше да губи никакво време. Нямаше никакво време за губене.
Тръгнаха по тясната пътека със скафандрите си.
— По-бавно — промърмори Лингман.
— Добре — кимна Морън. Вървяха заедно по тъмната пътека на планетата, която не приличаше на никоя друга, до слънцето, което се различаваше от всички други слънца.
— Ето там горе — каза Морън. Легендите бяха точни. Пътека, водеща към каменни стъпала. Оттам в двор. После… Отговарящия.
За тях Отговарящия беше бял екран, монтиран в каменна стена. Изглеждаше им много обикновен.
Лингман стисна треперещите си ръце една в друга. Това бе кулминацията на живота му, на работата му, на споровете, на търсенето на легендата. Всичко свършваше тук, сега.
— Не забравяй — каза той на Морън, — че ще се ужасим. Истината няма да прилича на нищо, което сме си представяли.
— Готов съм — отвърна Морън. Гледаше замечтано.
— Много добре. Отговарящ — каза Лингман с изтънял глас, — какво е животът?
В главите им зазвучаха думи.
— Въпросът е без смисъл. Под „живот“ Питащия разбира частно явление, което не може да се обясни освен като част от цялото.
— От какво е част животът? — попита Лингман.
— Въпросът, зададен по този начин, няма отговор. Питащия все още разбира понятието „живот“ по своя личен, силно ограничен начин.
— Тогава отговори със свои понятия — намеси се Морън.
— Отговарящия може само да отговаря на въпроси. — Отново се замисли за тъжните ограничения, наложени му от създателите.
