— Извинявай за маскировката — каза Смит. — Не целя да заблуждавам теб или когото и да било. Просто лицето ми вече не е за гледане.
— Дълъг път си изминал — каза Блейн.
— Да, доста дълъг — съгласи се Смит, — и минах през много премеждия, но няма да ти досаждам с разкази за тях. Важното е, че пристигнах.
— Защо дойде?
— Защото знам кой съм — каза Смит.
— И мислиш, че това ме засяга?
— Да.
— Не си представям как — мрачно рече Блейн. — Но нека чуем.
— Чакайте — намеси се Мари. — Смит, ти го преследваш откакто е попаднал в този свят. Не е имал и миг покой. Не можеш ли просто да приемеш положението такова, каквото е? Не можеш ли просто да идеш някъде и кротко да умреш?
— Не преди да му кажа — отвърна Смит.
— Хайде да чуем — подкани го Блейн.
— Името ми е Джеймс Олин Робинсън.
— Никога не съм чувал за теб — каза Блейн след кратък размисъл.
— Естествено.
— Срещали ли сме се някога преди онзи случай в сградата на „Рекс“?
— Официално не.
— Но сме се срещали?
— За малко.
— Добре, Джеймс Олин Робинсън, разкажи ми. Кога се срещнахме?
— Беше съвсем за малко — каза Робинсън. — Зърнахме се за част от секундата и повече нищо не видяхме. Това се случи в една късна вечер през 1958 година на едно самотно шосе, ти в твоята кола, а аз в моята.
— Ти си карал колата, в която катастрофирах?
— Да, ако можеш да го наречеш катастрофа.
— Така беше! Чиста случайност!
— Ако е вярно, повече нямам работа тук — каза Робинсън. — Но, Блейн, аз знам, че не беше катастрофа. Беше убийство. Питай жена си.
Блейн погледна жена си, седнала на ръба на дивана. Лицето й беше пребледняло като платно. Сякаш и последната капчица жизненост бе изцедена от нея. Погледът й като че се обръщаше навътре и не се радваше на онова, което виждаше там. Блейн се запита дали съзерцава призрака на някаква стара вина, отдавна погребана, отдавна започнала да възкръсва и сега вдигнала бяло знаме пред появата на брадатия Робинсън.
И като я гледаше, бавно започна да схваща.
— Мари — каза той, — какво ще речеш за онази нощ през 1958 година? Как разбрахте, че ще се сблъскам?
— Използуваме методи за статистическо предсказване, фактори на валентност… — Гласът й изтъня и секна.
— Или сте ме накарали да се сблъскам? — запита Блейн. — Не сте ли организирали катастрофата в нужния момент, за да ме пренесете в бъдещето за рекламната си кампания?
Мари не отговори. А Блейн напрегна памет, за да си спомни как бе умрял.
Караше по правото, пусто и бяло шосе, лъчите на фаровете опипваха далечината, а мракът отпред отстъпваше безконечно… Колата му буйно и вироглаво свърна към връхлитащите фарове… С все сила опита да извърти волана. Не се поддаваше… Кормилото свободно се завъртя в ръцете му и моторът изстена…
— Бога ми, вие сте ме вкарали в оная катастрофа! — изкрещя Блейн на жена си. — Вие и вашите енергийни системи „Рекс“ сте накарали колата ми да кривне! Гледай ме в очите и отговаряй! Не е ли вярно?
— Добре де! — каза тя. — Но не сме искали да убием него. Робинсън просто се изпречи на пътя. Съжалявам за това.
— През цялото време си знаела кой е той — каза Блейн.
— Подозирах.
— И не ми каза. — Блейн закрачи напред-назад из стаята. — Мари! По дяволите, ти си ме убила!
— Не съм, Том! Не, наистина. Пренесох те от 1958 година в нашето време. Дадох ти друго тяло. Но не те убих наистина.
— Уби само мен — обади се Робинсън.
Мари с усилие се откъсна от самосъзерцанието и го погледна.
— Боя се, че нося отговорност за вашата смърт, мистър Робинсън, макар и непреднамерена. Тялото ви трябва да е умряло едновременно с тялото на Том. Енергийната система „Рекс“, която го прехвърли в бъдещето, е повлякла и вас. После завладяхте приемника на Рейли.
— Много слабо утешение за загубата на предишното ми тяло — каза Робинсън.
— Несъмнено. Но какво искате? Какво мога да сторя? Отвъдното…
— Не го искам — отсече Робинсън. — Още не бях опитал земния живот.
— На колко години беше по време на катастрофата? — попита Блейн.
— На деветнадесет.
Блейн печално кимна.
— Не съм готов за отвъдното — каза Робинсън. — Искам да пътешествувам, всичко да опитам, всичко да видя. Искам да узная що за човек съм. Искам да живея! Знаете ли, че не съм докосвал жена? Бих заменил безсмъртието за десет хубави години на Земята. — Робинсън се поколеба за миг, после добави: — Искам тяло. Искам здраво мъжко тяло, в което да живея. Не тази мърша, която влача. Блейн, жена ти уби предишното ми тяло.
— Искаш моето? — запита Блейн.
— Ако смяташ, че е почтено — отвърна Робинсън.
— Хей, чакайте малко! — викна Мари.
Лицето й отново бе порозовяло. С признанието, изглежда, се бе освободила от хватката на спомена за някогашното злодеяние, бе се завърнала към борбата за живот.
— Робинсън — каза тя, — не можеш да искаш това от него. Той нямаше нищо общо с твоята смърт. Вината беше моя и съжалявам. Не искаш женско тяло, нали? Пък и не бих ти дала моето. Било каквото било! Махай се оттук!
Без да й обръща внимание, Робинсън гледаше Блейн.
— От самото начало знаех, че си ти, Блейн. Дори когато не знаех нищо друго, знаех, че си ти. Бдях над теб, Блейн, спасих ти живота.
— Да, спаси го — тихо каза Блейн.
— И какво от това? — кресна Мари. — Добре, спасил ти е живота. Това не значи, че го притежава! Човек не може да спаси нечий живот и да смята, че ще си го вземе когато пожелае. Том, не го слушай!
— Нямам нито възможност, нито намерение да те насилвам, Блейн — каза Робинсън. — Ти ще решиш кое смяташ за право, а аз ще се подчиня. И ще си припомниш всичко.
Блейн изгледа зомбито почти с обич.
— Значи има и още. Още много. Нали, Робинсън?
Робинсън кимна, впил поглед в лицето на Блейн.
— Но как разбра? — запита Блейн. — Как можа да разбереш?
— Защото те разбирам. Превърнах те в дело на живота си. Животът ми се въртеше около теб. Не мислех за нищо друго освен за теб. И колкото по-добре те опознавах, Блейн, толкова по-уверен бях.
— Може би — каза Блейн.
— За какво изобщо говорите? — намеси се Мари. — Какво още? Какво може да има още?
— Трябва да помисля за това — каза Блейн. — Трябва да си спомня. Моля те, Робинсън, почакай малко навън.
