— Разбира се — каза зомбито и веднага излезе.
Блейн направи знак на Мари да мълчи. Седна и зарови глава в шепите си. Сега трябваше да си спомни нещо, за което би предпочел да не мисли. Сега веднъж завинаги трябваше да го проследи до извора и да разбере.
В паметта му дълбоко се бяха врязали думите, които крещеше Рейли в Палата на смъртта:
— Ти си отговорен! Ти ме унищожи със злобното си убийствено съзнание! Да, ти, грозна твар от миналото, ти, проклето чудовище! Всички те избягват освен мъртвия ти приятел! Защо и ти не умря, убиецо!
Знаел ли бе Рейли?
Спомни си как Сами Джоунс му каза след лова:
— Роден си за убиец, Том. Нищо друго не ти подхожда.
Досещал ли се бе Сами?
А сега най-важното от всичко. Онзи върховен миг от неговия живот — моментът на смъртта му през една нощ на 1958 година. Припомни си ярко:
Кормилото заработи отново, но Блейн не му обърна внимание, обладан от внезапно буйно ликуване, светкавична смяна на настроението, която го караше да приветствува съкрушителния удар, да жадува за него, за болка, жестокост и смърт.
Блейн трепереше конвулсивно, преживявайки наново мига, който бе искал да забрави — мига, когато можеше да избегне катастрофата, но предпочете да убие.
Той вдигна глава, погледна жена си и каза:
— Аз го убих. Това знаеше Робинсън. А сега и аз го знам.
35.
Той старателно обясни на Мари всичко. Отначало тя не искаше да му повярва.
— Толкова отдавна беше, Том! Как можеш да бъдеш сигурен какво се е случило?
— Сигурен съм — каза Блейн. — Мисля, че никой не може да забрави как е умрял. Аз си го спомням много добре. Така умрях.
— И все пак не можеш да се наречеш убиец само заради един миг, заради част от секундата…
— Колко време е нужно, за да изстреляш куршум или да забиеш нож? — запита Блейн. — Част от секундата! Толкова е нужно, за да станеш убиец.
— Но, Том, ти не си имал мотив!
Блейн поклати глава.
— Вярно е, че не убих заради плячка или мъст. Но пък и не съм от тоя тип убийци. Те се срещат сравнително рядко. Аз съм тихата вода, обикновеният среден момък, който е събрал в характера си от всичко по малко, включително и убийство. Убих, защото в онзи момент имах възможност. Моята лична възможност, уникално съчетание на събития, чувства, мисли, влажност, температура и господ знае какво още, което едва ли би се повторило за още два живота.
— Но ти не си виновен! — възкликна Мари. — Това нямаше да се случи, ако енергийните системи „Рекс“ и аз не бяхме ти създали тази изключителна възможност.
— Да. Но аз се възползувах от случая — каза Блейн, — възползувах се и извърших хладнокръвно убийство просто за развлечение, защото знаех, че не могат да ме хванат. Моето убийство.
— Ех… Нашето убийство — каза тя.
— Да.
— Добре де, убийци сме — спокойно изрече Мари. — Приеми го, Том. Не се разкисвай. Веднъж сме убили, можем пак да убием.
— Никога — каза Блейн.
— С него е почти свършено! Кълна ти се, Том, не му остава и месец. Изпял си е песента. Един удар и излиза от играта. Едно блъскане.
— Не съм от тоя тип убийци — рече Блейн.
— Ще позволиш ли аз да го направя?
— И от тоя тип не съм.
— Идиот такъв! Тогава просто не прави нищо! Чакай. Месец, не повече, и с него е свършено. Можеш да изчакаш един месец, Том…
— Пак убийство — уморено каза Блейн.
— Том! Няма да му дадеш тялото си! Какво ще стане с нашия съвместен живот?
— Мислиш ли, че можем да продължим след всичко това? — запита Блейн. — Аз не бих могъл. А сега престани да спориш с мен. Не знам дали щях да го направя, ако нямаше задгробен живот. Най-вероятно не. Но задгробен живот има. Бих искал да отида там с чисти сметки, доколкото е възможно, пито-платено и взето-върнато. Ако това беше единственото ми битие, щях да се вкопча в него с нокти и зъби. Но не е! Не разбираш ли?
— Разбирам, естествено — тъжно каза Мари.
— Право да си кажа, напоследък съм много любопитен към този отвъден живот. Искам да го видя. А има и нещо друго.
— Какво?
Раменете на Мари трепереха и Блейн ги прегърна здраво. Мислеше си за разговора с Хъл, елегантната и аристократична Плячка. Хъл бе казал:
— Ние следваме сентенцията на Ницше — да умрем в подходящия момент! Интелигентният човек не се вкопчва в последните дрипи от живота като удавник за сламка. Той знае, че телесният живот е само нищожна частица от цялостното човешко съществуване. Защо умният ученик да не прескочи един-два класа?
Блейн си припомни колко странен, мрачен, атавистичен и благороден изглеждаше величавият избор на смърт, който правеше Хъл. Претенциозно, разбира се, но в края на краищата и самият живот е претенциозен сред необятната мъртва вселена. Тогава Хъл му изглеждаше като древен японски благородник, който спокойно коленичи, за да изпълни церемониалния акт на харакири и със самия избор на смъртта подчертава важността на живота. Хъл бе казал още:
— Начинът да умреш не признава класа и възпитание. За всеки отделен човек той е благородническа грамота, рицарско приключение, кралски зов. И по това, как се преборва със самотното и опасно начинание, всеки разкрива истинските си човешки измерения.
Мари прекъсна унеса му с въпрос.
— Какво е това друго нещо?
— О! — Блейн се позамисли. — Просто исках да кажа, че комай неусетно съм попил някои от нравите на 22-ри век. Особено аристократичните. — Той се ухили и я целуна. — Естествено, нали винаги съм имал добър вкус.
36.
Блейн отвори вратата на къщичката.
— Робинсън, ела с мен до кабината за самоубийства. Давам ти тялото си.
— Друго не съм и очаквал от теб, Том — каза зомбито.
— Да вървим тогава.
Двамата бавно заслизаха по планинския склон. Няколко секунди Мари ги гледа през прозореца, сетне тръгна подир тях.
Спряха пред вратата на кабината за самоубийства.
— Мислиш ли, че ще можеш да го овладееш без проблеми? — запита Блейн.
— Сигурен съм — рече Робинсън. — Том, много ти благодаря за това. Ще се грижа за тялото ти.
— То всъщност не е мое — уточни Блейн. — Принадлежало е на някой си Кранч. Но си го обикнах. Ще свикнеш с навиците му. Само напомняй от време на време кой командува. Понякога му се иска да ходи на лов.
