— Мисля, че ще ми хареса — каза Робинсън.
— Да, сигурно ще ти хареса. Е, желая ти успех.
— Успех и на теб, Том.
Мари се приближи и целуна Блейн за сбогом с ледени устни.
— Какво ще правиш сега? — попита Блейн.
Тя сви рамене.
— Не знам. Чувствувам се толкова вцепенена… Том, трябва ли?
— Трябва — каза Блейн.
Още веднъж се озърна към палмите, шепнещи под слънцето, към синята морска шир и надвисналата мрачна грамада на планината, прорязана от сребристи водопади. После им обърна гръб, влезе в кабината за самоубийства и затвори вратата зад себе си.
Нямаше нито прозорци, нито мебели, освен един-единствен стол. Закачената на стената инструкция беше много проста. Само сядаш и без да бързаш, завърташ ключа до дясната си ръка. След това умираш бързо и безболезнено, а тялото ти остава невредимо за следващия наемател.
Блейн седна, провери къде е ключът и се облегна назад с притворени очи.
Пак си помисли как бе умрял за пръв път и пак му се искаше да бе станало някак по-интересно. По право този път би трябвало да заличи грешката и да загине като Хъл, яростно преследван привечер по някой планински склон. Защо не можа да стане така? Защо не можа да срещне смъртта в двубой с тайфун, срещу връхлитащ тигър или както се катери по Еверест? Защо смъртта му пак щеше да е тъй кротка, тъй банална, тъй обикновена?
Но пък, от друга страна, защо всъщност никога не бе проектирал яхти?
Една героична смърт, разбра той отново, не би му подхождала. Несъмнено му е било писано да умре тъкмо така — бързо, банално и безболезнено. И навярно целият му живот в бъдещето бе преминал в подготовка и оформяне на тази смърт — смътни признаци, когато умря Рейли, многообещаваща сигурност в Палата на смъртта, неумолима съдба, когато се засели в Таиохае.
И все пак, независимо колко е банална, смъртта си остава най-интересното събитие в човешкия живот. Блейн нетърпеливо очакваше своята.
Нямаше от какво да се оплаква. Макар че бе живял в бъдещето само малко повече от година, успя да спечели най-голямата награда — отвъдното! Отново усети онова, което бе изпитал след излизането от сградата на „Задгробен живот“ — свобода от тежкия, разплут, непрестанен подсъзнателен страх от смъртта, който неусетно преценява всяка постъпка и просмуква всяко движение. Нито един човек от неговата епоха не би могъл да живее без сянката, която пълзи по коридорите на съзнанието като някаква зловеща тения, без призрака на всички дни и нощи, без сянката зад вратите, невидимия гост на всяко пиршество, незнайната фигура сред всеки пейзаж, вездесъща, вечно чакаща…
Край!
Защото сега древната неприятелка беше победена. И хората вече не умираха, те продължаваха!
Но той бе спечелил нещо повече от отвъдното. Бе успял да свие и вмести в тази година цял един живот.
Беше се родил в ослепително осветена бяла стая, с надвесено над него брадато докторско лице и добродушна сестра, която да го храни, докато той уплашено слуша как наоколо бръщолевят на непознат език. Отрано се бе впуснал в живота, неук и недодялан, зазяпа се по ориенталските чудеса на Ню Йорк и позволи на един непознат с прям поглед и бърза реч да го прави на глупак и едва ли не на труп, докато по- мъдри глави го отърваха от премеждието и утешиха болката му. Надянал чудесното, силно и загадъчно тяло, той отново се впусна в авантюри, този път малко поумнял, и тръгна рамо до рамо с мъже, подгонили опасност и почести с бляскави оръжия в ръце. Бе преживял и тази лудост, а на по-напреднала възраст си избра почтена професия. Но някои мрачни поличби, покълнали още в мига на неговото раждане, узряха и го принудиха да бяга от родния край към най-далечните кътчета на света. И все пак пътьом той успя да се сдобие със семейство, вярно, семейство с някой и друг скелет в гардероба, но затова пък негово. В разцвета на мъжката си сила бе достигнал до страна, която обикна, бе се оженил и на сватбеното си пътешествие бе видял как пламтят сред залеза планините на Муреа. Сетне бе улегнал, за да прекара последните си месеци в покой, полезен труд и сладки спомени за чудесата, които бе видял. И тъй ги бе преживял, почитан и уважаван от всички. Стигаше му. Блейн завъртя ключа.
37.
— Къде съм? Кой съм? Какво съм?
Никакъв отговор.
— Спомням си. Аз съм Томас Блейн и току-що умрях. Сега съм на Прага, съвсем реално и напълно неописуемо място. Усещам Земята. А напред усещам отвъдното.
— Том…
— Мари!
— Да.
— Но как можа… Не мислех…
— Е, може в някои отношения да не съм била много добра съпруга, Том. Но винаги бях вярна и правех за теб каквото ми беше по силите. Естествено, че ще те последвам.
— Мари, правиш ме много щастлив.
— Радвам се.
— Да продължим ли?
— Накъде, Том?
— Към отвъдното.
— Том, страх ме е. Не може ли просто малко да постоим тук?
— Всичко ще се оправи. Ела с мен.
— О, Том! Ами ако ни разделят? Как ще е там? Не вярвам да ми хареса. Боя се, че ще е ужасно странно, призрачно и страховито.
— Не бой се, Мари. За два живота три пъти съм бил младши конструктор на яхти. Такава ми е съдбата! Няма начин да свърши дотук!
— Добре. Вече съм готова, Том. Да вървим.
Информация за текста
© 1959 Робърт Шекли
© 1992 Любомир Николов, превод от английски
Robert Sheckley
Immortality, Inc, 1959
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Публикация:
КОРПОРАЦИЯ „БЕЗСМЪРТИЕ“. ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА СТАТУСА. 1992. Изд. Отечество, София. Биб. Съвременна световна фантастика. НаучноФантастични романи. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [Immortality Inc. (1959); The Status Civilization (1960), Robert SHECKLEY]. Предговор: Иронията на фантаста, Миглена НИКОЛЧИНА — с.5–6. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДФ Балканпрес, София. Формат: 16/60/90. Печатни коли: 14. Офс. изд. Тираж: 10 067 бр. Страници: 224. Цена: 23.00 лв.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1416]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:37
