Космически просяк

4.

Детринджър и Икор стояха под група дървета и гледаха как големия чуждоземен кораб кацна без грешка.

— Който и да пилотира този кораб, той е майстор от висока класа — каза Детринджър. — Иска ми се да се запозная с такова същество.

— Несъмнено ще имате този шанс — отвърна Икор. — Сигурно не е случайно това, че от цялата повърхност на планетата, те са избрали да кацнат почти до нас.

— Сигурно са ни открили — каза Детринджър. — И трябва да са решили да настъпват, точно както бих сторил аз в тяхното положение.

— Навярно е така — отговори Икор. — Но какво ще направите вие, имайки предвид вашето положение?

— Че какво, аз също ще настъпвам, разбира се.

— Това е исторически момент — каза Икор. — Представител на народа на Ферланг скоро ще се срещне с първите чуждоземни разумни същества. Каква ирония, че тази възможност се отдава на един престъпник!

— Възможността, както я нарече, е принудителна за мен. Уверявам те, че не съм я търсил. И между другото: Мисля да не казваме нищо за дребните ми разногласия с властите на Ферланг.

— Да не би да искате да излъжете по въпроса кой сте и какво правите тук?

— Това е доста грубо казано — отвърна Детринджър. — Нека речем, че ще спестя на народа си майтапа един престъпник да бъде първия му емисар при срещата с чужда раса.

— Ами… Предполагам, че така е правилно — съгласи се Икор.

Детринджър изгледа строго слугата си.

— Струва ми се, Икор, че ти не напълно одобряваш моите възгледи.

— Не, сър, не ги одобрявам. Но ви моля да разберете: аз съм ви безрезервно верен. Аз ще се жертвам заради вашето благополучие без да се колебая. Аз ще ви служа до смъртта и след нея, ако това е възможно. Но верността към една личност е съвсем различна от религиозните, социални и морални принципи. Аз ви обичам, сър, но не мога да одобря действията ви.

— Е добре, поне си ми ясен — каза Детринджър. — А сега да се върнем към чуждоземните ни приятели. Един люк се отваря. Те излизат.

— Излизат войници — каза Икор.

5.

Новопристигналите бяха двукраки и имаха два горни крайника. Всеки един имаше само една глава, една уста и един нос, както и самия Детринджър. Нямаха видими опашки или антени. Явно бяха войници, ако се съдеше по оборудването, което носеха. Всеки един бе тежко натоварен с по всяка вероятност стрелково оръжие, газови и експлозивни гранати, излъчватели, атомни оръжия с близък обсег и още много други неща. Имаха персонални защитни облекла и главите им бяха покрити с прозрачни пластмасови балони. Двадесет бяха екипирани по този начин. Имаше и още един, очевидно командирът им, който на пръв поглед не носеше оръжие, а някаква гъвкава пръчка — вероятно показваща ранга му — с която се потупваше по горната част на левия крак, докато вървеше начело на войниците си.

Войниците напредваха разпръснати в редица, като се прикриваха умело зад естествени прегради и непрекъснато демонстрираха своята сила и съмнение към всичко. Офицерът вървеше право напред без да се крие и видът му явно показваше безстрашие, смелост или глупост.

— Мисля, че няма защо да се спотайваме повече зад тези храсти — каза Детринджър. — Време е и ние да тръгнем напред и да ги посрещнем с достойнството, с което е благословен един емисар на народа на Ферланг.

Той веднага пристъпи Напред и се насочи към войниците, последван от Икор. Детринджър бе великолепен в този момент. Смешното беше, че много приличаше на латвийския посланик Проколчуф, когато е бил представен за първи път в двора на Луи XIV.

6.

Всички на „Джени Линд“ бяха узнали за чуждоземния кораб, когато бяха на една миля от него. Така че когато се оказа, че на борда му е имало извънземен, който в този момент напредваше гордо за среща с морските пехотинци на Кетелман, никой не би трябвало да се изненада.

Но се изненадаха. Никой не беше подготвен да се срещне с истински, неподправен, странно изглеждащ, жив и ходещ извънземен. Това предизвика твърде много неочаквани проблеми. Като например какво да каже човек при първа среща с извънземен? Как да преживее историческата грандиозност на този момент? Каквото и да речеш, то ще прозвучи като „доктор Ливингстън, предполагам?“. Хората ще ти се смеят. С векове ще се подиграват на думите ти — префърцунени и банални. Срещата с извънземен носеше огромен потенциал от усложнения.

И капитан Макмилън, и Кетелман припряно подбираха и отхвърляха първоначални реплики и тайничко се надяваха, че на компютъра-преводач С31 ще му изгори някой транзистор. Морските пехотинци се молеха: „Господи, дано не заговори на мен“. Дори и корабният готвач си мислеше: „Боже, той сигурно първо ще поиска да разбере с какво се храним.“

Но Кетелман бе поел командването.

— По дяволите — мислеше той. — Сигурно няма да ми се наложи аз пръв да говоря с него, проклето да е.

Той забави ход, за да позволи на хората си да минат пред него. Но те спряха но местата си, в очакване заповедите на полковника, защото те пък, дявол да го вземе, нямаше да заговорят първи с оня. Капитан Макмилън, останал малко зад морските пехотинци, също се спря, съжалявайки, че е облякъл парадната си униформа с всички декорации. Сега беше най-представителният човек на бойното поле и просто беше сигурен, че чуждоземецът ще се насочи право към него и ще му заговори.

Всички земляни бяха застанали мирно. Чуждоземецът продължи да напредва. Сред земните редици притеснението отстъпи пред паниката. Морските пехотинци гледаха чуждоземеца и мислеха: „Исусе, какво става?“ Те се помръднаха, явно готови да побегнат. Кетелман забеляза това и си помисли: „Те ще изложат Корпуса и мен!“

Тази мисъл го отрезви. Той внезапно си спомни за журналистите. Да, журналистите! Нека журналистите да го направят! Нали затова им плащат!

— Взвод, мирно! — извика той и после изкомандва свободно.

Чуждоземецът спря, вероятно да разбере какво става.

— Капитане! — извика полковникът. — Предлагам за този исторически момент да отвържем, тоест да извикаме журналистите!

— Отлично предложение! — отвърна капитан Макмилън и издаде заповед журналистите да бъдат изведени от състоянието на хибернация и веднага да бъдат доведени.

След това всички зачакаха да пристигнат журналистите.

7.

Журналистите се намираха в специално помещение. На вратата имаше табела: „ХИБЕРНАЦИОННА. Влизането забранено, с изключение на упълномощения персонал.“ Под него на ръка бе написано: „Не ни будете, освен в случай на извънредно важни новини.“

Вътре в помещението, всеки изпънат върху отделна койка, се намираха четирима журналисти и една журналистка. Те всички бяха решили, че ще бъде пълна загуба на субективно време, ако останат в будно състояние по време на скучните години, които бяха необходими на „Джени Линд“ да достигне някаква цел. Така че всички бяха решили да останат в състояние на хибернация, при условие да бъдат разбудени веднага, ако се случи нещо, което си заслужава да бъде описано като новина. Бяха