— Не е изключено. Може да опита микротрансформация или дори одушевяване. — Лийк внимателно се вгледа в Колинс. — Този Утилизатор ваш ли е?
— Разбира се! — Джо започна да се поти.
— Имате клас „А“?
— Вие как мислите? Нали имам машината.
— Не се обиждайте — сънливо каза Лийк. — Питам ви за ваше добро. Къде ли не ходите вие от Клас „А“! Защо сте се върнали тук? Да не би да пишете някакъв исторически роман?
В отговор Колинс само се усмихна загадъчно.
— Е, трябва да бързам — каза Лийк и се прозина като хипопотам. — Не ме оставят на мира нито през деня, нито през нощта. В каменоломната май си беше по-добре.
Изчезна преди да е завършил новата си прозявка.
Дъждът не спираше да вали, от тавана продължаваше да капе. През вентилационната шахта се чуваше нечие мирно похъркване. Колинс отново остана сам със своята машина.
И с хиляда долара в дребни банкноти, разпилени по пода. Нежно потупа Утилизатора. Ония от клас „А“ добре се бяха уредили. Прииска ти се нещо — никакъв проблем. Изговаряш го и натискаш бутона. Истинският стопанин не без основание тъгуваше за машинката си.
Лийк каза, че червендалестият сигурно ще опита да си я вземе и с други способи. Какви ли могат да бъдат те?
Впрочем не е ли все едно? Колинс започна да събира парите от пода и тихичко да си подсвирква. Докато машината е тук, без бой няма да я даде.
В следващите няколко дни животът на Джо Колинс рязко се измени. С помощта на товарачите от фирма „Грижовният Майнъл“ той пренесе Утилизатора на север. Там купи малък хълм в пустинната част на Адирондакския горски масив. Получи нотариалния акт и се усамоти във владението си, на няколко километра от шосето. Двамата товарачи тежко въздишаха, бършеха потта от зачервените си лица и едва мъкнеха Утилизатора през храсталаците.
— Оставете го тук и се омитайте! — каза Колинс. За тези няколко дни беше станал много самоуверен.
Онези въздъхнаха и изчезнаха. Колинс се огледа. Наоколо се простираха безкрайни, пусти борови и брезови гори. Въздухът беше влажен и ароматен. По върховете на дърветата весело пееха птички. От време на време по клоните прескачаха белки и катерички.
Природа! Колинс винаги бе обичал природата. Ето тук е идеалното място да си построи внушителен дом с плувен басейн, кортове и малко летище.
— Искам дом! — твърдо заяви Джо и натисна бутона.
Появи се човек в акуратен, делови сив костюм и пенсне.
— Разбира се, сър — каза той и заоглежда местността. — Все пак трябва малко по-подробно да развиете мисълта си. Искате ли нещо в класически стил — бунгало, ранчо, лятна резиденция, крайградска вила, замък, дворец? Или нещо по-примитивно като вигвам или иглу? Може би нещо ултрасъвременно — къща с полуфасада, здание в духа на Обтекаемите Форми, дворец в стил Миниатюрна Пещера?
— Какво казахте? — прекъсна го Колинс. — Не знам. Какво бихте ме посъветвали?
— Неголяма вила — без да се замисля отговори агентът. — Клас „А“ обикновено започват с това.
— Така ли?
— Да. После се местят на по-топло местенце и си строят дворци.
Колинс искаше да поразпита още малко, но премисли и се отказа. Всичко вървеше гладко. Тези хора го считаха за клас „А“ и истински стопанин на Утилизатора. Просто нямаше смисъл да ги разочарова.
— Погрижете се всичко да бъде наред — поръча той на агента.
— Разбира се, сър. Това е мое задължение.
През останалата част от деня Колинс се излежаваше с изстудено питие в ръка, докато работниците от строителната фирма „Максимо Улф“ материализираха необходимите строителни материали и издигаха къщата.
Получи се дълга, ниска сграда с двадесетина стаи. Според новите критерии на Колинс, това беше повече от скромно. В строежа бяха използвани най-добрите материали, проектът беше изготвен от знаменития Мик от Дегма, а интериорът бе дело на Тоуидж. Непосредствено до къщата построиха Муловски плувен басейн и английски парк, оформен от Виериен.
Привечер всичко беше завършено. Малката строителна бригада прибра инструментите си и се изпари.
Колинс заповяда на готвача да приготви лека вечеря. После седна в огромния, прохладен хол, запали цигара и започна да премисля изминалите дни. Срещу него на пода мелодично жужеше Утилизаторът.
Джо решително отхвърли всички свръхестествени обяснения. Разните духове и демони изобщо не пасваха. Домът му бе построен от най-обикновени човешки същества, които се смееха, викаха бога и псуваха като всички хора. Утилизаторът представляваше едно хитроумно изобретение, чийто принцип на действие оставаше неизвестен за него, но той нямаше никакво желание да го разбере.
Можеше ли тази машина да попадне в стаята му от друга планета? Май че не става. Едва ли биха научили английски заради него.
Явно Утилизаторът беше дошъл от Бъдещето. Обаче как?
Колинс се отблъсна от облегалката на креслото и запали нова цигара. Какво ли не става. Нима не можеше Утилизаторът поради някаква причина просто да е попаднал в Миналото? Сигурно. Нали създава какво ли не от нищото, а това е къде-къде по-трудно.
Бъдещето сигурно е прекрасно, мислеше си Колинс. Машина, която изпълнява желания! Какво постижение на цивилизацията! От вас се иска само да си пожелаете нещо. Колко просто! Ето, моля! Сигурно след време ще махнат и червения бутон. Тогава всичко ще става без загуба на излишна енергия.
Разбира се, трябва да бъде много внимателен. Все още съществуват законният собственик на машината и другите представители на клас „А“. Сигурно ще се опитат да му отнемат Утилизатора. Тези машинки може да са семейни реликви…
С периферното си зрение улови някакво движение. Утилизаторът трепереше като сух лист.
Колинс се намръщи и се приближи към машината. Лека пара бе обвила Утилизатора, сякаш беше прегрял.
Нима го е натоварил прекалено много? Може би ако му плисне една кофа студена вода…
Чак сега забеляза, че Утилизаторът видимо се смалява. И трите му измерения не превишаваха петдесет сантиметра. И продължаваше да се топи пред очите му.
Стопанинът? Или онези от клас „А“? Вероятно това е микротрансформацията, за която говореше Лийк. Колинс успя да съобрази, че ако веднага не вземе мерки, Изпълнителят на Желания ще стане съвсем невидим.
— Охранителна служба „Лийк“! — извика Колинс. Натисна бутона и бързо дръпна ръката си. Машината бе порядъчно нажежена.
Лийк се появи в ъгъла, облечен с тениска и голф-панталони.
— Нима всеки път, когато…
— Направи нещо! — извика Колинс и посочи Утилизатора, който беше станал тридесетсантиметров и нагорещен до червено.
— Нищо не мога да направя — отговори Лийк. — Имам лиценз само за издигане на времеви стени. Трябва да се обърнете към „Микроконтрол“ — той помаха със стика за голф и изчезна.
— „Микроконтрол“! — завайка се Джо и посегна към бутона, но веднага си дръпна ръката. Размерите на Утилизатора не бяха по-големи от десет сантиметра. Бутонът изглеждаше като главичка на карфица и едва се виждаше.
Колинс хвана килима и с него натисна там, където предполагаше, че се намира бутона.
Появи се момиче с рогови очила и тефтер. Моливът в дясната й ръка се целеше в тефтера.
— Кого желаете да извикате? — невъзмутимо попита тя.
— По-бързо, помогнете! — отчаяно замоли Колинс и с ужас гледаше как безценният му Утилизатор става
