все по-малък.
— Мистър Въргън обядва — каза момичето и захапа молива. Явно мислеше. — Обяви се извън предела на досегаемост. Не мога да го извикам.
— Кого можете да повикате?
Тя се вгледа в тефтера.
— Мистър Уис е в Средновековието, мистър Илгис слага заграждения в Палеозойска Европа. Ако много бързате, по-добре да се обърнете към „Транзит-Контрол“. Не са голяма фирма, но…
— „Транзит-Контрол“! О’кей, изчезвай! — Колинс съсредоточи вниманието си върху Утилизатора и го удари с димящия килим. Не се получи. Беше станал един кубически сантиметър. Колинс разбра, че с килима няма да успее да натисне почти невидимия бутон.
За част от секундата му мина мисълта да зареже Утилизатора. Може би е вече време. Ще продаде къщата, мебелите, ще получи доста тлъста сумичка…
Не! Не е успял да си пожелае нещо истинско! И няма да се откаже от тази възможност без борба.
Като се стараеше да не си затвори очите, той докосна с вдървения си показалец нагретия до бяло Утилизатор.
Явно бе улучил бутона, защото се появи кльощав старец с протъркани дрехи. В ръката си държеше нещо като ярко изрисувано великденско яйце, което хвърли на пода. То се строши и от него се издигна оранжев дим. Микроскопичният Утилизатор моментално всмука дима, след което тежките плътни облаци се издигнаха нагоре и едва не задушиха Колинс. Утилизаторът започна да придобива нормалните си размери. Дори не изглеждаше повреден. Старецът отривисто кимна.
— Работим с методи от времето на дядо ми, но винаги качествено — после кимна пак и изчезна.
На Колинс отново му се стори, че чува някакъв далечен, сърдит глас.
Потресен, обезсилен, той седна на пода пред машината. Изгореният пръст болеше и пулсираше.
— Излекувай ме — изломоти той и натисна бутона с другата ръка.
Утилизаторът зажужа по-силно, след което съвсем млъкна. Болката в пръста утихна. Колинс погледна към него и видя, че от изгарянето не е останала и най-малка следа.
Стана и си наля стабилна порция коняк. Веднага се пъхна в леглото. Сънува, че го гони гигантска буква А. На сутринта, разбира се, не помнеше съня.
Измина една седмица. Колинс се убеди, че е постъпил много глупаво, като си е построил къща в гората. Наложи се да се обзаведе с цял взвод войници, за да разкарва зяпачите. От друга страна, ловците сякаш нарочно устройваха лагерите си в неговия английски парк.
Освен това Данъчният департамент започна да се интересува от доходите му.
И най-важното — Колинс установи, че не обича природата чак толкова. Птички, белки… да, много мило, но с тях не може да се разговаря. А дърветата, макар и красиви, не стават за другари по чашка.
Той стигна до заключението, че по душа е градски човек. Затова отново прибегна до помощта на товарачите от „Грижовният Майнъл“, строителната фирма „Максимо Улф“ и Бюрото за Мигновени пътешествия „Ягтън“. Поиска крупни парични суми и се пресели се в малка република в Централна Америка. Понеже там климатът беше по-топъл, а данък прохлада все още не събираха, Джо реши да си построи дворец — голям, разкошен, скъп. Нареди да има всичко — климатични инсталации, конюшни, писоари, пристройки, слуги, стражи, музиканти, артисти, балетна трупа — с една дума всичко, с което трябва да разполага един дворец. Необходими му бяха две седмици, за да опознае новото си владение.
Известно време всичко вървеше идеално.
Една прекрасна сутрин Колинс тръгна към Утилизатора с мисълта да си поръча модерна спортна кола или стадо породист добитък. Наведе се над машината, протегна ръка към бутона…
Утилизаторът отскочи встрани!
В първия момент Колинс си помисли, че халюцинира. Даже се зарече да не пие вече шампанско преди закуска. Направи две крачки и отново посегна към бутона. Утилизаторът ловко се измъкна изпод ръката му и напусна стаята.
Колинс се втурна след него, проклинайки от цялата си душа собственика и клас „А“. Явно в това се изразяваше одушевяването, за което спомена Лийк. По някакъв начин стопанинът беше накарал машината да се движи. Нямаше смисъл да си блъска главата. Трябваше по-бързо да догони Утилизатора, да натисне бутона и да извика момчетата от Контрола по одушевяването.
Утилизаторът се носеше през залата. Младшият иконом тъкмо отваряше масивната врата. При вида на бягащата машина ченето му увисна.
— Спрете го! — изкрещя Колинс.
Младшият иконом неуверено пристъпи напред, опитвайки се да прегради пътя на Утилизатора. Машината грациозно се изви, заобиколи го и като стрела се понесе към изхода.
Колинс успя да натисне едно копче и вратата се затвори с трясък.
Утилизаторът обаче бе набрал скорост и мина през нея. Отвън се сблъска с градинската ограда, но бързо възстанови равновесието си и се устреми към полето.
Колинс тичаше след него. Само ако можеше да се приближи…
Утилизаторът внезапно подскочи. Повися няколко секунди във въздуха и падна на земята. Колинс незабавно се насочи към бутона, но машината се обърна, побягна и пак подскочи. Беше на десетина метра над главата на Колинс. После излетя още по-високо, спря, бавно се завъртя и отново рухна.
Джо се изплаши — при третия скок Утилизаторът можеше съвсем да отлети. Затова когато се приземи, той беше готов. Направи лъжливо нападение и в същото време натисна бутона. Утилизаторът не успя да се отскубне.
— Контролът по одушевяването! — тържествуващо извика Колинс.
Раздаде се звук от слаб взрив и машината послушно замря. От одушевяването не остана следа.
Колинс изтри потното си чело и седна върху Утилизатора. Враговете идваха все по-близо. Трябваше веднага да си поръча нещо по-грандиозно, докато не е станало късно.
Набързо си пожела пет милиона долара, три функциониращи нефтени сонди, киностудио, идеално здраве, още двадесет и пет танцьорки, безсмъртие, спортна кола и стадо породист добитък.
Стори му се, че някой изхихика. Огледа се, но наоколо нямаше никой.
Отново се обърна към Утилизатора, но той беше изчезнал.
Колинс се ококори. В следващия миг изчезна и той.
Когато се опомни, видя, че срещу него седи същият този грозен, червендалест мъж. Не изглеждаше сърдит. Видът му беше по-скоро смирен и даже меланхоличен.
Цяла минута Колинс мълча. Жалко, но всичко свърши. Стопанинът и клас „А“ в края на краищата го хванаха. Но все пак беше великолепно!
— Е? — обади се Колинс. — Получихте своята машина. Какво още искате от мен?
— Моята машина? — повтори мъжът и го изгледа с недоверие. — Тази машина не е моя, сър. И никога не е била.
Колинс остана като гръмнат. Втренчено гледаше мъжа пред себе си.
— Не ме правете на глупак, господине. Вие, от клас „А“, искате да запазите монопола си, нали?
Червендалестият остави настрана листа, който разглеждаше.
— Мистър Колинс! — твърдо заяви той. — Казвам се Флайн и съм агент от съюза за охрана на гражданите. Това е благотворителна организация, която не се занимава с никаква търговска дейност. Единствената цел на този съюз е да защитава персони като вас от заблужденията, с които могат да се сблъскат по време на жизнения им път.
— Искате да кажете, че не принадлежите към клас „А“?
— Вие сте изпаднал в дълбока заблуда, сър — спокойно и с достойнство произнесе Флайн. — Клас „А“ не е обществено-социална прослойка, както вие явно си мислите. Това е форма на кредит.
— На какво? — Колинс не повярва на ушите си.
— Форма на кредит. — Флайн погледна часовника си. — Имаме малко време и затова ще се постарая да бъда кратък. Живеем в епохата на децентрализацията, мистър Колинс. Нашата промишленост, търговия и администрация са доста разхвърляни из времето и пространството. Акционерното дружество „Утилизатор“ е много важно свързващо звено. То се занимава с транспорт на благата на цивилизацията от едно място до друго и тем подобни услуги. Разбирате ли?
