Робърт Шекли
И нещо даром
Сякаш чу някакъв глас. А може само да му се е сторило? Стараейки се да си спомни как стана всичко, Джо Колинс установи само, че очевидно е лежал в кревата твърде уморен, за да свали от одеалото краката си. Гледаше втренчено напукания таван и как през пукнатините се процежда вода.
Явно тогава е станало. Стори му се, че забелязва нещо метално до леглото. Надигна се и седна. На пода мирно стоеше някаква машина — там, където снощи нямаше нищо подобно.
Когато Колинс зяпна изумен, някъде отдалече един непознат глас произнесе: „Така! Край!“
А може и да му се е причуло. Обаче машината без съмнение стоеше на пода.
Колинс се отпусна на колене до нея и се зае да я изучава. Приличаше на куб с размери около метър и леко жужеше. Сивата й повърхност беше абсолютно еднаква от всички страни. Само в един от ъглите се червенееше голям бутон, а в центъра на едната стена имаше бронзова табела, на която беше гравирано:
„УТИЛИЗАТОР КЛАС «А» СЕРИЯ АА-1256432“
И отдолу с по-малки букви:
„МАШИНАТА МОЖЕ ДА СЕ ИЗПОЛЗВА САМО ОТ КЛАС «А»“
И край. Това беше всичко.
Никакви циферблати, ръчки, превключватели. А според Колинс тези приспособления бяха задължителни за всяка машина. Просто бронзова табелка, червен бутон и жужене.
— Ти пък откъде се взе? — попита Колинс.
Утилизаторът клас „А“ продължи да си жужи. Честно казано, Колинс не очакваше отговор. Просто клечеше и замислено го разглеждаше. Въпросът беше какво да прави с него?
Той внимателно посегна към бутона, като прекрасно си даваше сметка, че няма опит с такава машина, която пада от небето. Какво ще стане след като го натисне? Подът ли ще пропадне? Или от тавана ще завалят малки зелени човечета?
В края на краищата, какво рискува? Лекичко натисна бутона.
Нищо не се случи.
— Хайде де, направи нещо — каза Колинс, леко потиснат. Утилизаторът продължаваше тихичко да жужи.
Добре. Може по всяко време да я заложи. Честният Чарли ще му даде поне един долар само за метала. Опита се да повдигне Утилизатора. Безуспешно. Опита отново, подложи рамо и успя да отлепи единия край от пода. Пусна машината и седна на леглото да си поеме дъх.
— Трябваше да имам на разположение двама по-яки — обърна се Джо към Утилизатора. Жуженето веднага се усили, машината дори започна да вибрира.
Колинс почака, но нищо не се случи. Ръката му сякаш сама се протегна и натисна червения бутон.
Двама здравеняци, с груби работни комбинезони, веднага се появиха пред него. Огледаха Утилизатора с преценяващ поглед.
— Слава богу, не е от най-големите модели. Ония, огромните, не можеш ги помръдна — када единият.
Другият отговори:
— Все пак е по-леко от работата в каменоломната.
Те погледнаха към Колинс, който съсредоточено ги зяпаше. Накрая първият каза:
— О’кей, приятел, не можем да стоим тук цял ден. Къде ще го влачим тоя Утилизатор?
— Кои сте вие? — престраши се да попита Джо.
— Товарачи. Да не ти приличаме на сестрите Ванзаги?
— И откъде се пръкнахте?
— Работим в фирмата „Грижовният Майнъл“ — отговори вторият. — Дойдохме, защото ти поиска товарачи. Е, къде ще го мъкнем?
— Вървете си — каза Колинс. — После ще ви повикам.
Двамата вдигнаха рамене и изчезнаха. Колинс още две минути тъпо гледа мястото, където стояха допреди малко. После премести погледа си върху Утилизатора клас „А“, който отново жужеше тихо.
Утилизатор ли? Можеше да измисли за машината доста по-подходящо название, например — Изпълнител на Желания.
Колинс като че ли не беше особено изненадан. Когато се случи нещо свръхестествено, само тъпите, умствено ограничени хора не са способни да го възприемат. Колинс с гордост осъзна, че не е от тях. Беше блестящо подготвен за среща с чудеса.
Цял живот се бе надявал, беше молил съдбата да му се случи нещо необикновено. В ученическите си години мечтаеше как ще се събуди някоя сутрин и ще открие, че е отпаднало досадното задължение да учи уроци и цялата информация е влязла в главата му от само себе си. В армията мечтаеше, че ще дойде някоя фея или добър дух и ще го смени от наряд, или ще направи така, че вместо да марширува ще е дежурен в ротата си.
След като се уволни, Колинс дълго отбягваше работата, защото не се чувстваше психологически подготвен за нея. Той плуваше по течението и си мечтаеше как някой приказно богат принц ще го направи свой единствен наследник. Честно казано, не се надяваше някоя от мечтите да се сбъдне. Но когато това се случи, той беше подготвен.
— Искам хиляда долара в дребни банкноти с нерегистрирани номера — боязливо произнесе Колинс. Когато жуженето се усили, той натисна бутона. Пред него израстна една купчинка пет– и десетдоларови банкноти. Не бяха нови, току-що отпечатани, но това безспорно бяха пари.
Колинс подхвърли нагоре една шепа банкноти и с умиление гледаше как красиво се сипят на пода. После се изтегна на леглото и се зае да крои планове.
Преди всичко, трябваше да разкара машината от града — някъде на север, в някое тихо местенце, далеч от любопитни съседи, които си пъхат носа където не им е работата. При новите обстоятелства отпътуването му можеше да се окаже проблем. Но после, след като всичко се нареди, щеше се премести в централните щати или…
В стаята се чу някакъв подозрителен шум.
Колинс скочи на крака. В стената се образува дупка. Някой с шум се промъкваше през нея.
— Нищо не съм искал от тебе! — извика Джо на машината.
Дупката се разширяваше. Показа се грозен, червендалест мъж, който сърдито се мъчеше да се провре в стаята. Наполовина вече беше вътре.
Колинс бързо съобрази, че обикновено всички машини са нечия собственост. Явно и Изпълнителят на Желания принадлежеше някому и той никак не се е зарадвал, че машинката му е изчезнала. Сега сигурно ще е решен на всичко, за да си я върне. Може би няма да се спре и пред…
— Защити ме! — извика Колинс и натисна червения бутон.
Появи се дребен, плешив мъж в ярко сако. Прозяваше се, сякаш току-що се бе събудил.
— Времева служба за охрана „Санис Лийк“ — каза той и разтърка очи. — Аз съм Лийк. С какво мога да ви бъда полезен?
— Разкарайте този натрапник от тук! — заповяда Колинс.
Лийк извади от джоба си парче блестящ метал. Червендалестият се развика:
— Чакай! Не разбираш! Тоя тука…
В това време служителят от охраната насочи към него металното парче. Грозният изохка и изчезна. Почти едновременно с това се възстанови и стената.
— Убихте ли го? — попита Джо.
— Не, разбира се — отвърна Лийк, докато пъхаше инструмента си обратно в джоба на сакото. — Просто го завъртях около оста. Няма да се вре повече тука. Поне не по този начин.
— Искате да кажете, че ще търси други пътища?
