Робърт Шекли
Изнудвач
Детринджър бе изгонен от родната си планета Ферланг за „извънредно непристойни и престъпни действия“. Той нахално плю по време на Съзерцанието и прегъна коляно, когато Великият Регионален Повелител го удостои с наплюване.
Подобна наглост обикновено се наказва с двадесет години „безусловен острахизъм“. Обаче Детринджър направо прекали, като извърши „преднамерена изповед“ по време на Възпоменателната Среща. Там на всеослушание и с подробности разказваше за долните си любовни похождения.
Последната му антиобществена проява нямаше равна в новата история на Ферланг. Детринджър изрази „неприкрито злобно насилие“ по отношение на някой си Уканистър. Приписаха му и „явна агресивност на публично място“, каквато планетата не помнеше от времето на първобитната Епоха и Смъртоносните игри.
С тази отвратителна постъпка, която имаше за Уканистър не само физически, но и морални последствия, Детринджър си изпроси най-суровото наказание — „безсрочно заточение“.
Ферланг беше четвъртата планета на едно малко слънце в края на Галактиката. Изведоха Детринджър в междугалактическата пустош и го зарязаха на произвола на съдбата в крехка, недооборудвана спортна ракета. Заедно с него доброволно се заточи и преданият му механичен слуга Айчър.
И трите жени на Детринджър — Марук, Гуенифър и Уу — официално се разведоха с него чрез Тържествения Акт на Вечно Презрение. Осемте му деца минаха през Обреда на Отричането. Злите езици твърдяха, че Дарани, най-малката, прошепнала: „Каквото и да си направил, татенце, аз пак ще те обичам.“
Това, разбира се, не можеше да утеши Детринджър. Много скоро енергийните му запаси почти привършиха. Наложи се да мине на строг порцион. Налегнаха го глад, студ, жажда и перманентно главоболие от недостиг на кислород. От всички страни бе обграден от убийствената пустош на космоса, нарушавана само от безжалостния блясък на далечните звезди. Той изключи двигателите. Не виждаше смисъл да хаби гориво в безбрежното пространство между галактиките, способно да изчерпи до дъно резервоарите и на най-големите кораби. Трябваше да го пести за междупланетни маневри, ако възникнеше и най-малката възможност за това.
Скова го убийствено еднообразие. Някое слабо същество би се отчаяло и би полудяло в тази обстановка. Но Детринджър нямаше намерение да се предава. Това не бе в характера му. Осъденият се занимаваше с гимнастика, потопяваше се във високоскоростна медитация, всяка „вечер“ устройваше концерти на Айчър, който не се отличаваше с кой знае какъв музикален слух. Прилагаше стотици способи за разнообразяване на ежедневието, описани в книгата „Начини да оцелееш в самота“. Стараеше се да избягва нерационалните мисли за неизбежната смърт.
Времето си течеше все така монотонно, когато нещо в обкръжаващото пространство рязко се промени. Космическото спокойствие отстъпи място на играта на електрически заряди, а този факт вещаеше нови бедствия. Мощна електрическа буря налетя върху двамата изгнаници и ги запокити в самото сърце на междугалактическата бездна. Единствено безпомощността спаси ракетата. Тя покорно се предаде във властта на фронта на бурята и затова не се разпадна.
Едва ли си струва да се описват изпитанията и трудностите, които се струпаха на главите на пасажерите. Важното бе, че оцеляха. Титаничните електрически тласъци утихнаха и след известно време Детринджър се събуди и отвори очи. Погледна през илюминатора, след което отчете показанията на навигационната апаратура.
— Ето че междугалактическата пустош остана назад — съобщи той на Айчър. — Изхвърлени сме близо до границите на някаква звездна система.
Айчър се подпря на алуминиевия си лакът и произнесе:
— Клас на звездата?
— „О“ — отговори Детринджър.
— Слава на Създателя! — Айчър вдигна очи нагоре и рухна без енергия в батериите си.
Последният полъх на космическия вятър затихна още преди ракетата да пресече орбитата на най- външната, деветнадесета по ред планета в системата на младото, животодаряващо светило. Детринджър зареди робота от корабните акумулатори, без да се вслушва в думите му, че енергията трябва да се пести за извънредни обстоятелства.
А такова вече бе налице. Приборите показваха, че само на петата планета Детринджър може да мине без животообезпечаващи средства. Обаче наличното гориво не стигаше, за да се доберат до там.
Можеше да си седят тихо и да се надяват на случайността — да ги подхване някое течение или даже буря. Но запасите от храна, вода и енергия бяха толкова оскъдни, че не можеха да разчитат само на късмета си. Освен това, течения и бури сигурно щеше да има, но далеч не винаги попътни.
Детринджър избра по-активния и може би по-опасния вариант. Той реши да се движи напред с оптимална скорост и по най-икономичната траектория, докато запасите от гориво позволяват това.
С цената на неимоверни усилия и благодарение на виртуозното си пилотиране, Детринджър се добра на около триста милиона километра от заветната цел. Горивото бе изчислено до капка. В резервоарите остави само толкова, колкото да извърши кацането.
Корабчето дрейфираше из пространството. Все още се носеше към Петата, но с такава скорост, че и хиляда години не биха му стигнали да навлезе в атмосферата й. Не бе нужно много въображение, за да си представи кораба като гроб, а себе си като негов обитател. Но Детринджър отхвърли тази мисъл и реши да не нарушава приетия режим — гимнастика, концерти и високоскоростна медитация.
Айчър беше озадачен от това поведение. Имаше ортодоксален мозък и тактично намекна, че това държание е неуместно, следователно и безразсъдно при създалата се ситуация.
— Прав си, разбира се — бодро отговори Детринджър. — Позволи ми обаче да ти напомня, че Надеждата, в това число и неосъществимата, влиза в числото на Осемте Нематериални Блага. Според Втория Патриарх това означава, че стои една степен по-високо от което и да е Практическо Съждение.
Позоваването на Патриарха убеди Айчър, който дори се съгласи да изпее заедно с Детринджър два псалма. Тази сценка беше колкото комична за очите, толкова непоносима за ушите.
Запасите от енергия застрашително намаляваха. Съкратиха порциона двойно, после четворно. Агрегатите едва кретаха с десет процента от нужната им енергия. Айчър постоянно увещаваше своя стопанин да влее заряда на неговите батерии в студените нагреватели. Детринджър, треперейки от студ, упорито отказваше.
Може би темпераментът влияе на съдбата. Този въпрос трябва основно да се проучи и да се анализира. Иначе едва ли попътното течение би се появило точно в момента, когато от енергията остана само приятен спомен.
Кацането се оказа повече от лесно за такъв умел майстор. Детринджър спусна кораба като пухче върху зелената повърхност на планетата. Когато двигателите окончателно спряха, оставаше гориво точно за тридесет и осем секунди.
Айчър падна на колене и прослави Създателя, благоволил да им даде убежище. Детринджър му се скара:
— Преди да започнеш да лееш сълзи, по-добре да се огледаме.
Петата планета се оказа напълно гостоприемна. Имаше всичко необходимо за живот, но без излишно разточителство. Изгнаниците скоро разбраха, че са приковани тук завинаги. Само високоразвита цивилизация би могла да произведе гориво за корабните двигатели, но въздушното разузнаване не откри в този живописен свят дори следа от разумни същества.
Айчър превключи веригите си и се приготви да изкара определеният му от батериите срок на това уютно място. Препоръча и на Детринджър да се примири с неизбежното. С основание отбеляза, че дори и да имаха гориво, нямаше смисъл да летят по-нататък, защото без ремонт, полетът с този кораб си беше чисто самоубийство.
На Детринджър обаче не му действаха разсъждения от подобен род.
— По-добре да умра на борда, отколкото да се примиря с подобен живот — заяви той.
— Господарю — почтително отбеляза Айчър. — Това е ерес.
— Сигурно си прав — съгласи се Детринджър безгрижно. — Но интуицията ми подсказва, че нещо ще се
