— Как научи всички тези геоложки истории?
— А ти как мислиш? — вдъхновено му отвърна тя. — Учих. Рекох си, че щом ще ходим на Земята, най- добре да изровя нещичко за това място. И проклета да съм, ама наистина е добре. Ако не бях аз, щеше да се препъваш насам-натам и да търсиш Маями Бийч, а накрая сигурно щеше да те хапне някой алозавър.
— Кой щял да ме хапне?
— Споменавам — започна Печалбата — един от най-грозните представители на разреда Заурихии, чието разклонение Зауроподи стигнало своя връх в прочутия бронтозавър.
— Искаш да ми кажеш, че тук се срещат динозаври? — попита Кармоди.
— Искам да ти кажа — произнесе Печалбата в облигато, — че това е същинското и изначално Време на Динозаврите, също така ще използвам повода да те приветствам с добре дошъл в Ерата на Гигантските влечуги.
Кармоди издаде нечленоразделен звук. Забеляза движение вляво от себе си и се обърна натам. Видя динозавър. Беше висок към шест и може би дълъг петнадесет метра от главата до опашката. Вървеше изправен на задните си крака. На цвят беше сивосин. Крачеше забързано към Кармоди.
— Това тиранозавър ли е? — осведоми се Кармоди.
— Да — потвърди Печалбата — Тиранозаурус рекс, най-почитан сред Заурихиите. Ще забележиш, че това е истински дейнодон, тъй като горните му резци са дълги петнайсет сантиметра. Това младо приятелче, което идва насам, май тежи над девет тона.
— И се храни с месо? — попита Кармоди.
— Да, разбира се. Лично аз смятам, че тиранозавърът и останалите карнозаври от този период са пирували предимно с безобидния и широко разпространен хадрозавър. Но това е само една предпочитана от мен хипотеза.
Гигантският звяр беше на не повече от петнадесет метра. Нямаше път за спасение из равната блатиста земя, нямаше нищо за катерене, нито пещера за шмугване. Кармоди попита:
— Какво да правя?
— Трябва веднага да се превърнеш в растение! — настоя Печалбата.
— Но аз не мога!
— Не можеш ли? Тогава положението ти наистина става тежко. Я да видим сега — не можеш да летиш или да се заровиш в пръстта, а бих заложила десет към едно, че никога няма да го надбягаш. Хъммм, става затруднително.
— И какво да правя?
— Ами при настоящите обстоятелства мисля, че трябва да се отнесеш стоически към случката. Мога да ти цитирам Епиктет. И бихме могли да изпеем в дует един псалм, ако това ще те облекчи.
— Върви по дяволите с псалмите си! Искам да се измъкна!
Но флейтата вече свиреше „По-близо си до твоя Бог“. Кармоди стисна юмруци. Тиранозавърът вече стоеше точно пред него, надвиснал като кулокран от жива плът. Отвори ужасяващата си уста.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Здравейте — каза тиранозавърът. — Аз съм Еми и съм на шест годинки. А вие как се казвате?
— Кармоди — промълви Кармоди.
— А аз съм неговата Печалба — съобщи Печалбата.
— Ами вие и двамата сте много особени — учуди се Еми. — Не приличате на никого, когото съм срещал преди, а пък аз познавам диметродон и струтиомимус, и един сколозавър, и разни други. Вие някъде наоколо ли живеете?
— Е, нещо подобно — отговори Кармоди. След като поразмисли върху времевото измерение, той се поправи: — Не съвсем.
— О, така ли? — рече Еми.
Зяпна ги съвсем по детински и замълча. Кармоди отвърна на погледа му, запленен от огромната страшна глава, по-голяма от бъчонка за бира, и от тясната уста, натъпкана със зъби като редици от ками. Да, страховито си беше! Само очите — кръгли, мили, сини и доверчиви — заличаваха ужасното присъствие на всичко останало.
— Добре де — каза най-сетне Еми, — вие какво правите тук, в парка?
— А това парк ли е? — отвърна с въпрос Кармоди.
— И още как, парк си е! — заяви Еми. — Парк за хлапета, а пък ти не ми приличаш на хлапе, колкото ще да си дребничък.
— Прав си, не съм хлапе — потвърди Кармоди. — Озовах се във вашия парк заради една грешка. И си мисля, че сигурно трябва да поговоря с баща ти.
— Дадено — възкликна Еми. — Значи качвай се на гърба ми и ще те занеса при него. И да не забравиш, че аз те открих. Вземи си и приятелчето. Ама то е много странно!
Кармоди пусна Печалбата в джоба си и се покатери по тиранозавъра, като търсеше къде да захване ръцете и краката си по гънките на твърдата като желязо кожа. Щом се настани сигурно върху врата на животното, Еми се врътна на място и се понесе на югозапад.
— Къде отиваме? — попита Кармоди.
— Да се видим с баща ми.
— Да, но къде е баща ти?
— В града е, върши си работата. Че къде другаде може да бъде?
— Разбира се, къде другаде? — повтори Кармоди и се хвана по-здраво, защота Еми препусна в галоп.
Печалбата се обади приглушено от джоба на Кармоди:
— Всичко това е изключително странно.
— Ти си странният тук — напомни Кармоди.
И се намести по-удобно, за да се наслаждава на гледките.
Не наричаха мястото Динозавроград, но Кармоди можеше само така да го определи в ума си. Намираше се на около две мили от парка. Първо стигнаха до път — всъщност широка пътека, утъпкана до твърдостта на бетон от безброй динозавърски крака. Поеха по него и минаха край множество хадрозаври, унесли се в дрямка под върбите встрани от пътя. От време на време те подемаха хармонични мелодии със своите ниски, приятни гласове. Кармоди поиска да научи повече за тях, но Еми пожела да каже само, че неговият баща ги смятал за тежък проблем.
Пътят се виеше през горички от брези, кленове, лаври и зеленики. Във всяка се виждаха около дузина динозаври, щъкащи със зает вид под клоните, копаещи пръстта или събиращи боклуци на купчинки. Кармоди попита с какво се занимават.
— Разтребват — презрително отрони Еми. — Домакините по цял ден само това правят.
Стигнаха до едно издигнато плато. Оставиха зад себе си и последната отделна горичка и внезапно потънаха в гъст лес.
Очевидно не беше израснал от само себе си. По различни признаци личеше, че е бил засаден с цел и усърдна грижа за бъдещето. Отвън имаше широк пояс от фурми, хлебни дървета, лески и орехи. Следваха ги няколко изящно разположени редици високи, тънкостволи гингко. А зад тях бяха само борове и тук-там по някой смърч. Колкото навлизаха по-навътре, гората ставаше все по-гъсто населена с динозаври. Повечето бяха тероподи — месоядни тиранозаври като Еми. Но Печалбата посочи и неколцина орнитоподи и буквално стотици представители на цератопсиите, по-специално трицератопси с масивни рога. Почти всички препускаха под дърветата в лек галоп. Земята се тресеше под стъпките им, дърветата трепереха, облаци прах се носеха из въздуха. Брониран хълбок се отъркваше о друг, сблъсъците се избягваха само с бързи завои, резки спирания и внезапни ускорения. Всеки миг се чуваха ревове кой имал предимство на пътя. Няколко хиляди забързани динозаври бяха почти толкова ужасна гледка, колкото и миризмата им, а тя беше страшна.
— Ето, пристигнахме — Еми така закова на място, че Кармоди едва не се преметна през врата му. — Това е службата на татко!
