Кармоди огледа околността и установи, че Еми го е донесъл в малка горичка от секвои. Грамадните дървета сякаш образуваха оазис в гъстия лес. Двама-трима динозаври се мотаеха между гигантите с бавна, почти отпусната крачка и с пълно пренебрежение към бъркотията, царяща само на петдесетина метра. Кармоди реши, че би могъл да слезе на земята, без да бъде стъпкан. Предпазливо се плъзна надолу от врата на Еми.
— Татко! — кресна динозавърчето. — Ей, татко, виж какво си намерих, виж бе, татко!
Един от динозаврите вдигна глава. Беше тиранозавър, доста по-едър от Еми и с бели стрии по синята кожа. Очите му бяха сиви и кръвясали. Обърна се с плавно, отмерено движение.
— Колко пъти — попита той — съм те молил да не нахълтваш тук?
— Извинявай, татко, ама я виж, намерих…
— Винаги казваш „извинявай“ — продължаваше тиранозавърът, — обаче никога не смяташ за нужно да промениш поведението си. Еми, говорих за това с майка ти и двамата сме на едно мнение. Никой от нас не иска да отгледа креслив, безогледно препускащ грубиян, който не се държи като достоен бронтозавър. Обичам те, синко, но трябва да проумееш, че…
— Татко! Моля те, да оставим конското за после, виж бе, само виж какво намерих!
Устата на по-възрастния тиранозавър се сви, опашката му потрепна зловещо. Но той наведе глава, накъдето сочеше протегнатата лапа на неговия син, и видя Кармоди.
— Бре, да му се не види!
— Добър ден, сър — каза Кармоди. — Името ми е Томас Кармоди. Аз съм човек. Не ми се вярва в момента да има други човеци на Земята, та дори и човекоподобни. Малко е трудно да се обясни как попаднах тук, но идвам с мир и… и такива ми ти работи — неубедително завърши той.
— Фантастично! — възкликна бащата на Еми. Завъртя глава. — Баксли! Ти виждаш ли каквото виждам аз? И чуваш ли каквото аз чувам?
Баксли беше друг тиранозавър, горе-долу на същата възраст като бащата на Еми. Той каза:
— Виждам, Борг, но не мога да повярвам.
— Говорещо млекопитаещо! — промълви Борг.
— Да, въобще не е за вярване — потвърди Баксли.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
На Борг му беше нужно повече време да приеме представата за говорещо млекопитаещо, отколкото на Кармоди да приеме представата за говорещо влечуго. Все пак накрая преглътна идеята. Както Печалбата отбеляза по-късно, натрапващото се присъствие на един факт е най-добрият начин да убедиш някого в съществуването му.
Отдръпнаха се в кабинета на Борг, разположен под пищната зеленина на плачеща върба. Там седнаха, покашляха и се чудеха какво да кажат. Най-сетне Борг изрече:
— Значи сте чуждоземно млекопитаещо от бъдещето, а?
— Така излиза — потвърди Кармоди. — А вие сте местно влечуго от миналото.
— Никога не съм се възприемал по този начин — учуди се Борг. — Но да, предполагам, че е вярно. Та от колко далечното бъдеще казахте, че идвате?
— Към стотина милиона години, нещо такова.
— Ха! Доста далечко във времето. Да, много време е това.
— Да, много е далечко това време — съгласи се Кармоди.
Борг кимна и си затананика фалшиво. Кармоди ясно разбираше, че онзи не знае за какво друго да говори. Борг му се струваше достоен индивид. Гостоприемен, ала с установени навици, семеен мъж, без да е консервативен, но почтен, скучен тиранозавър от средната класа.
— Бре, бре — заговори Борг, когато мълчанието стана неловко, — а как е там в бъдещето?
— Моля?
— Тоест що за място е бъдещето?
— Доста оживено — отвърна Кармоди. — Гъмжило. Много нови изобретения, голяма бъркотия.
— Бре, бре, бре — проточи Борг. — Точно както някои от нашите разпалени глави си го представят. Някои от тях даже предсказаха еволюционни изменения в млекопитаещите, които ще ги направят господстващ вид на Земята. Но аз смятам тази картина за пресилена и нелепа.
— Сигурно такава изглежда — кимна Кармоди.
— Значи действително сте господстващият вид?
— Ами… един от господстващите.
— А влечугите? Или по-точно, как я карат тиранозаврите в бъдещето?
Нито добросърдечието, нито смелостта на Кармоди позволяваха да обясни, че по негово време тиранозаврите са измрели, и то от шейсетина милиона години, и че влечугите са се сврели в доста незначително място в общата схема на нещата.
— Вашата раса се оправя толкова добре, колкото би могло да се очаква — отговори Кармоди с чувството, че се е измъкнал ловко като древна пророчица.
— Добре! Винаги съм казвал, че така ще бъде! — заяви Борг. — Да знаете, корава раса сме ние и повечето от нас притежават силна воля и здрав разум. Имат ли спречквания хората и влечугите помежду си?
— А не, нищо особено — увери го Кармоди.
— Радвам се да чуя това. Притеснявах се да не би динозаврите да своеволничат заради по- внушителните си размери.
— Не, не — отрече Кармоди. — Мога спокойно да кажа от името на всички бъдещи млекопитаещи, че всички те харесват динозаврите.
— Много мило, че казвате това — одобри Борг.
Кармоди измънка нещо. Изведнъж много се засрами.
— Бъдещето не буди тревога у динозаврите — Борг изпадна във високопарния тон на оратор след тържествена вечеря. — Но не винаги е било така. Алозавърът, нашият измрял предшественик, изглежда е бил сприхав грубиян и ненаситен лакомник. А неговият предтеча кератозавърът е представлявал едно месоядно джудже. Ако се съди по размерите на черепната му кутия, трябва да е бил невероятно глупав. Разбира се, в зората на развитието ни е имало и други карнозаври, а преди тях има липсващо звено — далечният прадядо, от който са произлезли и двукраките, и четирикраките динозаври.
— Естествено двукраките преобладават, нали? — осведоми се Кармоди.
— Естествено. Трицератопсът е едно тъпоглаво животно със свиреп нрав. Отглеждаме ги на малки стада. Месото им става за чудна бронтозавърска пържола. Разбира се, има най-различни други видове. На влизане в града трябва да сте забелязал някои хадрозаври.
— Да, видях ги — каза Кармоди. — Пееха си.
— Онези типове все си пеят — сурово отбеляза Борг.
— Ядете ли ги?
— О небеса, не! Хадрозаврите са разумни същества! Освен тиранозаврите, те са единственият друг вид на планетата, който притежава интелект.
— Вашият син ми каза, че били тежък проблем.
— Ами да, така е — произнесе Борг малко по-предизвикателно от необходимото.
— И защо?
— Те са мързеливци. Освен това са невъзпитани и намусени. Знам какво говоря, преди наемах хадрозаври за домашна прислуга. Нямат амбиции, нямат воля, нямат упорство. Половината май и не знаят произхода си, но това въобще не ги притеснява. И не те гледат право в очите, когато говориш с тях.
— Обаче пеят хубаво — каза Кармоди.
— О да, добре пеят. Някои от най-добрите ни артисти са хадрозаври. Много ги бива и за тежки строителни работи, ако ги държиш изкъсо. Разбира се, външността им не говори в тяхна полза, с тази патешка муцуна… Но те не са виновни за това. В бъдещето решен ли е проблемът с хадрозаврите?
— Да — отговори Кармоди. — Хадрозаврите са измрели.
— Вероятно така е най-добре. Да, наистина смятам, че така е най-добре.
