Кармоди и Борг разговаряха няколко часа. Кармоди научи какви са затрудненията в градския живот на влечугите. Горските градове все повече се пренаселвали, защото още и още тиранозаври и хадрозаври напускали провинцията, за да се потопят в градските удоволствия. През последните петдесетина години движението по пътищата ставало все по-натоварено. Гигантските заурихии обичат скоростта и се гордеят с бързите си реакции. Но когато няколко хиляди от тях фучат из гората едновременно, сблъскванията са неизбежни. И често с тежки последици — когато две влечуги по четиридесет тона всяко се тряснат глава в глава с трийсетина мили в час, най-вероятният резултат е счупен врат.
Разбира се, тези проблеми не били единствените. Претъпканите градове били признак за взривно нарастваща раждаемост. В някои части на света заурихиите живеели на ръба на гладната смърт. Болестите и войните намалявали населението, но недостатъчно.
— Имаме си още много грижи на главите — обобщи Борг. — Дори някои от най-изтъкнатите ни мислители се поддадоха на отчаянието. Аз обаче съм от по-спокойно настроените. Ние, влечугите, и преди сме имали трудни времена, но се преборихме. Ще решим тези проблеми, както решихме и предишните. Моето мнение е, че нашата раса има вродено благородство, неугасима искра на разумния живот. Не мога да повярвам, че тя ще изчезне.
Кармоди кимна и каза:
— Вашият род ще пребъде.
И наистина нямаше какво друго да направи, освен да излъже като джентълмен.
— Зная — изрече Борг. — Но винаги е хубаво да чуеш потвърждение. За което ви благодаря. А сега, предполагам, ще искате да поговорите с приятелите си.
— С кои приятели? — не разбра Кармоди.
— Имам предвид стоящото точно зад вас млекопитаещо.
Кармоди бързо се завъртя и видя нисък, дебел, очилат мъж в тъмен делови костюм, с куфарче и чадър под лявата мишница.
— Мистър Кармоди? — попита той.
— Да, аз съм Кармоди.
— Аз съм мистър Съртис от Данъчната служба. Мистър Кармоди, дълго ви гонихме, но Данъчната винаги се добира до своите клиенти.
Борг се намеси:
— Няма да ви преча.
И се отдалечи с учудващо тихи стъпки за такъв грамаден тиранозавър.
— Някои от приятелите ви са големи особняци — отбеляза мистър Съртис, загледан след отдалечаващия се Борг. — Но това не ме засяга, макар че вероятно ще се стори интересно на ФБР. Тук съм във връзка само с вашите данъчни декларации за годините 1965 и 1966. В куфарчето си имам заповед за вашето екстрадиране и съм сигурен, че няма да намерите никакви пропуски в нея. Моята машина на времето е паркирана зад ей онова дърво. Предлагам ви да дойдете с мен без излишна врява.
— Не — отряза Кармоди.
— Съветвам ви да размислите — каза Съртис. — Заведеното срещу вас дело може да бъде приключено благоприятно за всички заинтересувани страни. Но трябва да бъде уредено незабавно. Правителството на Съединените щати не обича да го размотават. Отказът да се подчините на заповед, издадена от Върховния съд…
— Казах вече — не! — възкликна Кармоди. — Можеш да се махаш. Знам кой си.
Защото това, без никакво съмнение, беше хищникът. Изумително непохватно бе наподобил служител на Данъчната служба. И куфарчето, и чадърът бяха неразделна част от лявата му ръка. Чертите на лицето бяха изпипани, но липсваше едно ухо. И най-лошото — коленете се сгъваха наопаки.
Кармоди се обърна и си тръгна. Хищникът остана на мястото си, вероятно неспособен да го последва. Нададе вик на глад и ярост. И изчезна.
Кармоди нямаше много време да се хвали сам, защото след миг също изчезна.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— А, влезте, влезте.
Кармоди примигна. Вече не споделяше мислите си с динозавър от кредния период. Сега беше на друго място. Малка мрачна стая. Подът беше каменен и вледеняваше краката му. Сажди лепнеха по прозорците. Пламъчетата на високи свещи потрепваха колебливо от течението.
Зад издигнато бюро с подвижен капак седеше мъж. Имаше дълъг нос, щръкнал от дългото костеливо лице. Очите му сякаш бяха хлътнали в пещери. По средата на лявата му буза личеше бенка. Устните му бяха тънки и безкръвни.
Мъжът каза:
— Аз съм достопочтеният Клайд Бийдъл Сийдрайт. А вие, разбира се, сте мистър Кармоди, когото мистър Модсли най-любезно ни повери. Моля ви, сър, настанете се в това кресло. Надявам се, че пътуването ви от планетата на мистър Модсли беше приятно?
— Чудесно беше — рече Кармоди, докато сядаше.
Знаеше, че се държи неучтиво, но тези изненадващи прехвърляния вече му вкисваха настроението.
— А мистър Модсли добре ли е? — лъчезарно попита Сийдрайт.
— Много — отговори Кармоди. — Къде съм?
— Чиновникът не ви ли каза, когато влизахте?
— Не видях никакъв чиновник. Даже и себе си не видях да влизам.
— Леле-мале — възкликна Сийдрайт и леко цъкна с език. — Значи приемната пак е изскочила от фазата. Десетина пъти съм ги карал да я оправят, но синхронът все се нарушава. Нервиращо е за клиентите ми, а още по-зле се отразява на горкия ми чиновник, който изскача от фазата заедно с нея и понякога не може да се прибере при семейството си повече от седмица.
— Ей това се казва жесток отпуск! — Кармоди вече бе на ръба на истерията. — Ако нямате нищо против — продължи той, с усилие овладявайки гласа си, — може ли просто да ми обясните какво е това тук и как се предполага да си отида у дома от това тук?
— Успокойте се — каза мистър Сийдрайт. — Ще искате ли чаша чай? Не? „Това тук“, както го нарекохте, е Галактическата служба по местонахожденията. Решението за съдебната ни регистрация е окачено на стената, ако благоволите да го прочетете.
— Как попаднах тук? — попита Кармоди.
Мистър Сийдрайт се усмихна и събра длани пред лицето си.
— Съвсем лесно, сър. Когато получих писмото на мистър Модсли, наредих да започне издирване. Чиновникът ви откри на Земя В3444123С22. Това явно не беше подходящото за вас място. Искам да подчертая, че мистър Модсли е направил всичко, което е по силите му, но той не е вещ в работата по намиране на местонахождения. И така, позволих си волността да ви прехвърля тук. Но ако желаете да се върнете на гореспоменатата Земя…
— Не, не — прекъсна го Кармоди. — Само се чудех как… Тоест казахте, че това е Галактическа служба по местонахожденията, прав ли съм?
— Това е именно Галактическата служба по местонахожденията — меко го поправи Сийдрайт.
— Окей. Значи не съм на Земята.
— Вярно. Нека се изразя още по-недвусмислено — вие не се намирате на никой от възможните, вероятните, потенциалните или темпоралните светове със земна конфигурация.
— Окей, чудесно. — Кармоди дишаше тежко. — Сега да ви питам нещо, мистър Сийдрайт — вие бил ли сте на някоя от тези Земи?
— Боя се, че никога не съм имал това удоволствие. Моята работа изцяло ме обвързва с този офис, нали разбирате, а отпуските си прекарвам в семейната вила, тя е на…
— Ясно! — внезапно изрева Кармоди. — Никога не сте бил на Земята или поне така разправяте! Тогава защо, за Бога, седите в тази проклета стая, направо от някой роман на Дикенс, че и със свещи, а на главата ви се мъдри цилиндър? А? Я да чуем какво ще ми отговорите, но и без това вече знам скапания ви
