— Между другото, къде са жителите на този град?
— Всички си отидоха — скръбно съобщи Белведере. — Напуснаха ме.
— Защо?
След кратка пауза Градът отговори:
— Между мен и населението имаше известно разминаване, или по-скоро недоразумение. Впрочем не — цял ред недоразумения. Подозирам, че и подстрекателите са изиграли своята роля.
— Какво точно стана?
— Не знам — каза Белведере. — Наистина не знам. Просто в един прекрасен ден всички си отидоха. Представете си само!… Но аз съм уверен, че ще се върнат.
— Съмнявам се — вметна Кармоди.
— Сигурен съм! А защо вие не останете тук, мистър Кармоди?
— Честно казано, в момента не мога да отговоря на този въпрос.
— Добре, помислете. Но си представете само — най-съвременният град на света е изцяло на ваше разположение!
— Звучи съблазнително — кимна Кармоди.
— Решавайте. По-лошо няма да стане — увещаваше го Градът.
— О’кей, съгласен съм.
Белведере определено го заинтригува. И все пак усещаше тревога. Искаше да разбере защо са си тръгнали обитателите му.
По настояване на Града, Кармоди прекара нощта в хотел „Георг V“, в разкошен апартамент за младоженци. На сутринта му сервира закуската на балкона и я озвучи с квартет от Хайдн. Утринният въздух беше великолепен. Кармоди никога не би се сетил, че е от градската климатична инсталация, ако Белведере не му беше казал.
След като закуси, той се изтегна в креслото и се зае да разглежда западния район на Града — страхотна плетеница от китайски пагоди, виетнамски мостчета, японски канали, зелени бирмански хълмове, калифорнийски паркинги, нормандски кули и тем подобни красоти.
— Отличен изглед — одобри той.
— Радвам се, че ви харесва — веднага се отзова Градът. — Проблемът със стила мъчеше специалистите още от първия ден на зараждането ми. Някои настояваха за съгласуваност, искаха хармонични форми, преливащи се в едно цяло. Но образцовите градове почти всички са такива — еднообразни, скучни творения на един човек или на група хора. Истинските са съвсем различни.
— Ти самият в известна степен не си истински, нали? — попита Кармоди.
— Разбира се! Но не се опитвам да го крия. Аз не съм някакъв фалшив „град на бъдещето“ или псевдофлорентинска глупост. От мен се иска да бъда практичен и функционален, като в същото време запазя и своята оригиналност.
— Какво пък, според мен не си лош — заяви Кармоди във внезапен пристъп на умиление. — Я ми кажи, всички образцови градове ли могат да разговарят като теб?
— Не, разбира се. Досега нито един не е произнесъл и дума, независимо дали е образцов или не. Но това не се харесва на жителите — градът изглежда прекалено голям, прекалено чужд. Затова ме снабдиха с изкуствен интелект и глас.
— Разбирам.
— Работата е там, че изкуственият интелект ме одухотворява, а това е много важно в нашия век на обезличаване. Притежавайки го, аз имам възможността творчески да удовлетворявам желанията на моите обитатели. Бих могъл да се договорям с тях и по пътя на постоянния и смислен диалог, заедно да създадем една динамична, гъвкава и жизнеспособна градска среда. Така всеки ще може да влияе положително на партньора си, без да губи своята индивидуалност.
— Чудесно! Но бедата е там, че няма с кого да водиш диалог.
— Това е единственият проблем. Но сега имам вас.
— Така е — съгласи се Кармоди. Недоумяваше защо думите на Града не му прозвучаха много приятно.
— А вие, естествено, имате мен — продължи Белведере. — Отношенията винаги трябва да са продиктувани от взаимен интерес. Сега, скъпи Кармоди, позволете ми да ви покажа някои мои забележителности. После ще се заемем с вашето устройване и заселване.
— Моето… какво?
— Не се изразих правилно — извини се Градът. — Има такъв научен термин. Вие безусловно разбирате, че взаимоотношенията ни изискват задължения и от двете заинтересовани страни. Не може да е другояче, нали?
— Само ако те взаимно си гарантират ненамеса — отбеляза Кармоди.
— Не е вярно. Ненамесата означава отмиране на чувствата, а това води до отчуждение. Сега, ако обичате, от тук…
Кармоди последва поканата и видя цялото великолепие на Белведере. Посети електростанцията, пречиствателните съоръжения и предприятията на леката промишленост. Разгледа детския парк, музея и картинната галерия, концертната зала и театъра, билярдния клуб, пистата за картинг и киното. Умори се и пожела да си почине, но Градът настояваше на всяка цена да разгледа всичко. Наложи се да се любува на пететажната сграда на „Американ Експрес“, португалската синагога, статуята на Ричард Бокминстър Фулър1, автогарата „Грейхаунд“ и други забележителности.
Най-накрая обиколката завърши. Едва ходейки, Кармоди стигна до извода, че красотата се възприема освен с очите и с краката.
— Време е да хапнете, нали? — попита Градът.
— Чудесна идея — отзова се Кармоди.
Заведе го в модерен френски ресторант, където започна с potage au petit pois1 и завърши с petit fours2.
— Парченце бри3? — предложи Градът.
— Не, благодаря. Сит съм. Дори преядох.
— Сиренето не тежи на стомаха. Може би малко камамбер4?
— Няма къде да го събера.
— Препоръчвам ви плодове — много освежават.
— Ако някой има нужда от освежаване, уверявам ви, това не съм аз.
— Е, поне ябълка, круша или чепка грозде?
— Благодаря, не!
— Малко вишни?
— Не!
— Обяд без плодове не може да се счита за пълноценен.
— Аз пък го считам.
— Много от най-необходимите витамини се съдържат само в плодовете.
— Значи ще мина без тях.
— Поне половин праскова, а? Сам ще я измия и обеля.
— Не желая да ям повече.
— Поне една ягодка! Ще й махна семенцата.
— Не искам!
— Ама моля ви се, недейте така! В мен е заложен стремеж към завършеност, а какво е обяд без плодове? — умолително каз Градът.
— Не, не и още веднъж — не!
— Добре, добре. Не се вълнувайте. Щом не ви харесва това, което ви сервирам, не го яжте.
— Защо? Харесва ми.
— А защо отказахте плодовете тогава?
— О’кей — примири се Кармоди. — Дай ми грозде.
