Робърт Шекли
Идеалният град
Кармоди никога не бе и помислял да напуска Ню Йорк.
Защо ли все пак отпътува? Сам не можеше да си отговори. Роден в града, той отдавна бе свикнал с живота в големия център. Имаше си удобна квартира на 290-ия етаж, обзаведена по последната мода „Звездолет“. Беше се снабдил с двойни херметични рамки за прозорците и въздушен електрофилтър, които автоматично се включваха, когато общият показател за замърсеността на атмосферата се покачваше над 999,8. Циркулационната кислородно-азотна система не можеше да се нарече нова, но работеше безупречно. Устройството за пречистване на водата беше в безнадеждно състояние, но кой пие вода в днешно време?
Кармоди беше принуден да свикне и с непрекъснатия, въздесъщ шум, защото древното звукоизолационно изкуство отдавна бе забравено. Такава е участта на гражданина — вечно да слуша бълбукането на отходните тръби, караниците и музиката на съседите. Но и това можеше да се избегне, като сам създаваш подобни звуци.
Разбира се, имаше и ежедневни опасности по пътя до работното място, но те бяха по-скоро символични, отколкото реални. Скрити снайперисти продължаваха своите протести от покривите на сградите и дори понякога успяваха да застрелят някой заблуден пришълец. Всички граждани носеха леки бронирани жилетки, а откакто забраниха повсеместната продажба на оръжие и боеприпаси, снайперистите все по- рядко се проявяваха.
Обаче нито една от дребните житейски неуредици не би могла да предизвика неочакваното решение на Кармоди да напусне Ню Йорк — най-хубавият град на света, според всеобщото мнение. Явно, катастрофалните фантазии бяха взели връх. Или случайният порив. Или просто ей така.
Кармоди отвори новия брой на „Дейли Таймс Нюз“ и видя в него реклама на образцов град в щата Ню Джърси.
"Елате да живеете в Белведере — градът, който ще се грижи за вас! — приканваше списанието. По-нататък следваха утопични обещания, които няма смисъл да се споменават.
— По дяволите! — каза Кармоди. — Ще отида.
Така и направи.
Пътят го доведе пред една изрядна, зелена равнина. Кармоди спря колата и се огледа. На около километър напред се виждаше градчето. Скромна табелка съобщаваше: „Белведере“.
Самият град не бе строен в традиционния американски стил. Нямаше бензиностанции, крайпътни заведения, мотели и сметища в подстъпите към града. Напомняше разхвърляните по хълмовете италиански градове, които започват веднага, без предградия.
Кармоди хареса този начин на строителство. Потегли напред и скоро влезе в града.
Белведере изглеждаше сърдечен и доброжелателен, щедро предлагащ удобствата си и откровено изложил на показ витрините си. Разхождайки се из града, Кармоди откриваше все нови и нови прелести. Например площад, приличащ на този в центъра на Рим, но по-малък по размери. В средата имаше фонтан с мраморна скулптура на момче и делфин. От устата на делфина течеше струя кристално чиста вода.
— Надявам се, че ви харесва? — раздаде се глас зад лявото му рамо.
— Красиво е наистина — съгласи се Кармоди.
— Направих и разположих всичко сам — съобщи гласът. — Убеден съм, че фонтанът е функционален и естетически издържан, въпреки че замисълът е архаичен. А целият площад, заедно с пейките и сенчестите дървета, е точно копие на площада в Болоня. Не се страхувам от това, че може би ви изглеждам старомоден. Истинският художник използва всички средства, независимо дали са с хилядолетна давност или са суперавангардни.
— Напълно съм съгласен с вас — каза Кармоди. — Разрешете ми да се представя. Казвам се Едуард Кармоди.
И се обърна с усмивка.
Но зад лявото му рамо нямаше никой, както и зад дясното. Изобщо площадът беше пуст.
— Моля да ме извините — каза гласът. — Не исках да ви изненадам. Мислех, че знаете.
— Какво да знам?
— Ами… за мене.
— Излиза, че не знам. Кой сте вие? И откъде говорите?
— Аз съм гласът на Града. С други думи разговаряте с Белведере, истински и неподправен.
— Така ли? — саркастично попита Кармоди. После каза на себе си: — „Да бе, май че е така. Какво пък, град като град. Голяма работа!“
Обърна се и продължи разходката си, сякаш всеки ден разговаряше с градове и му беше омръзнало. Бродеше по улиците и булевардите, разглеждаше витрините и сградите, дори се спря за малко пред една статуя.
— Е, как е? — попита след малко гласът.
— Кое?
— Харесвам ли ви?
— Горе-долу.
— Горе-долу? Това ли е всичко?
— Ами какво да кажа — град като град. Като видиш един, все едно си видял всички останали.
— Не е вярно! — обиди се Белведере. — Аз не съм като тях! Аз съм уникален!
— Така ли? — презрително каза Кармоди. — За мен ти си само сбирщина от разнородни части. Имаш италиански площад, няколко типични гръцки постройки, катедрали в готически стил, стар нюйоркски жилищен блок, калифорнийска закусвалня и бог знае още какво. Къде ти е уникалността?
— Уникална е самата комбинация — поясни Градът. — Съставните ми части не са анахронизми, макар че са от отминали епохи. Всяка една символизира определено нещо и като такава е напълно уместна в щателно обмисления план. Не бихте ли желали малко кафе? Или сандвич и пресни плодове?
— Кафе, моля.
Разреши на Белведере да го отведе до кафенето на ъгъла. Заведението приличаше като две капки вода на салон от времето на Веселите Деветдесет години — от механичното пиано до тъмните стъкла. Както и всичко останало в града, то беше изрядно чисто и съвършено безлюдно.
— Приятна атмосфера, нали? — попита Белведере.
— Като за любител става — подхвърли Кармоди.
На масичката се появи поднос от неръждаема стомана, върху който имаше чаша разпенено капучино. Кармоди отпи една глътка.
— Хубаво ли е? — поинтересува се Градът.
— Да, бих казал, че е прилично.
— Гордея се с кафето си — тихо промълви Градът. — И с умението си да готвя. Не искате ли да ви приготвя нещо? Омлет? Или суфле?
— Не искам — отряза Кармоди. Отлепи се от облегалката и въздъхна. — Значи ти си образцовият град?
— Да, имам честта да бъда образцов — отзова се Белведере. — При това съм последният и, смея да твърдя, най-добрият модел. Създаден съм от обединена група изследователи от Йейлския и Чикагския университет със субсидиите на фонда „Рокфелер“. С детайлната разработка се занимаваха преди всичко в Масачузетския политехнически институт, макар че отделни проблеми се решаваха в Принстън и в корпорация „PEND“. Строителните работи пое „Дженерал Илектрик“, а проектът бе финансиран от „Форд“, фонда „Карнеги“ и още няколко организации, пожелали да останат анонимни.
— Любопитна историйка — Каза Кармоди с оскърбителна небрежност. — Това там отсреща не е ли готическа катедрала?
— Не. Видоизменена романска църква, разчетена за всички вероизповедания. Вместимост триста човека.
— Не бих казал, че са много за това огромно здание.
— Точно според замисъла. Целта ми беше да съчетая внушителното и уюта.
