Няма ли да си поговорим малко?

— Върви по дяволите с твоите закони — казва Фред (скандалджия по рождение и малко тъповат).

— И освен законите, това може да бъде доста опасно за нас.

— Ние с Фред не се страхуваме — казва смелият Хърб. — Може би за теб е по-добре да идеш на кино или нещо там, а, Док. Ние с приятелчетата ще се оправим с това.

— Аз не говоря за близка персонална опасност — упорито продължава Док. — Аз се опасявам от разрушаването на целия ни град, от унищожаването на нашите обични същества, от разрушаването на цялата ни култура.

Хърб и Фред се спират.

— Какво говориш, Док? Та той е просто един досаден извънземен. Бутваш му ножа в корема и той пуска кръв като всеки друг.

— Глупаци! Тъпанари! — изгърмява гласът на мъдрия стар Док. — Разбира се, че можете да го убиете! Но какво ще стане после?

— Ъ? — казва Фред и ококорва сините си очи.

— Идиоти! Говеда! Да не мислите, че извънземните имат само този кораб? Да не мислите, че не знаят къде е отишъл този тип? Хора, бъдете сигурни, че те имат още много кораби там, откъдето идва този и ако той не се върне навреме, те доста ще се разсърдят. И трябва да сте сигурни, че когато онези извънземни разберат какво се е случило, те ще се ядосат много и ще избръмчат дотук. И тогава ще пометат всичко и всички.

— Че откъде бих могъл да се сетя за такова нещо? — пита замаян Фред.

— Защото и ти би направил същото, не съм ли прав?

— Предполагам — казва Фред с глупава усмивка. — Аха, и аз бих направил така. Ама те може и да не правят така, а?

— Може, може — подиграва му се старият Док. — Е, синко, не можем да рискуваме цялата игра заради едно проклето „може“. Не можем да си позволим да убиваме този извънземен хитрец и да разчитаме, че неговите хора може и да не направят това, което всеки разумен човек би направил. Тоест да ни пратят по дяволите.

— Е, май наистина не бива — казва Хърби. — Но какво да направим, Док?

— Да изчакаме и да разберем какво иска той.

2.

Подобна на тази сцена се е случвала поне тридесет-четиридесет пъти. Тя обикновено приключва с решение за изчакване. Понякога контактьорът от Земята е бивал убит преди да бъде даден този мъдър съвет, но на Джаксън му плащаха за подобни рискове.

Но пък когато контактьорът е бивал убит, отмъщението за него е било ужасно и неизбежно. За съжаление, разбира се, защото Земята е много цивилизована и хората там са свикнали да живеят според закона. Никоя цивилизована и законосъобразяваща се раса не обича да извършва геноцид. Всъщност хората от Земята смятат геноцида за нещо твърде неприятно и не обичат да четат такива работи в сутрешните си вестници. Пратениците трябва да бъдат защитавани, разбира се, и убийството им да бъда наказвано. Всеки го знае. И все пак, човек не се чувства добре, когато чете за геноцид по време на сутрешното си кафе. Такива новини могат да ти развалят целия ден. Три или четири геноцида и човек просто може да се ядоса така, че да не гласува вече.

За щастие няма много възможности за подобни бъркотии. Извънземните обикновено бързичко разбират нещата. Въпреки езиковата бариера те схващат, че земните хора просто не бива да бъдат убивани.

А после, лека-полека научават и останалото.

Смелчаците вече бяха прибрали оръжието си. Всички се усмихваха с изключение на Джаксън, който се беше озъбил като хиена. Чуждоземните извършваха грациозни движения с ръце и крака, с което вероятно го поздравяваха.

— Е, това наистина е друга работа — каза Джаксън, който също направи приятелски жест. — Кара ме да се чувствам наистина като у дома си. А сега, предлагам да ме заведете при вашия вожд, да ми покажете града и така нататък. После аз ще си седна на задника и ще понауча езика ви, след което ще си поговорим мъничко. А най-накрая всичко ще стане чудесно. Напред!

Като изрече това, Джаксън тръгна бързо в посока на града. След кратко колебание, новопосветените му приятели го настигнаха и тръгнаха с него.

Всичко се развиваше по план.

Джаксън, както и всички останали контактьори, беше полиглот с изключителни възможности. На първо място разполагаше с изключителна зрителна памет и невероятно остър слух. Още по-важно бе, че притежаваше страхотен усет към езиците и недостижима интуиция за значението на думите. Когато Джаксън чуеше непознат език, той бързо схващаше главните особености и основния строеж на основите на езика. Почти без усилие той различаваше говорните, структурните и емоционалните аспекти на речта. Граматическите елементи не бяха бариера, а съставянето на изречения и произношението не му създаваха трудности. Той не знаеше много за науката лингвистика, но не му и трябваше. Джаксън беше талант. Лингвистиката бе създадена, за да описва и обяснява неща, които той знаеше по интуиция.

Още не беше срещал език, който да не може да научи. И не очакваше да има такъв. Както често казваше на приятелите си от „Клуба на острите езици“ в Ню Йорк: „Ех, приятелчета, наистина няма нищо сложно в чуждите езици. Поне в тези, които сме срещали досега. Трябва да ви кажа, момчета, че човек, който може да говори сиукски или кхмерски, не може да изпита кой знае какви трудности там, между звездите.“

И така си беше до днес…

След като стигна в града, Джаксън трябваше да изтърпи доста досадни церемонии. Те продължиха цели три дни, и то почти без прекъсване. Ами че не всеки ден им идваше гост от космоса. Така че беше съвсем естествено всеки кмет, губернатор, президент и градски съветник, заедно със съпругите си, да поискат да се ръкуват с него. Това бе съвсем разбираемо, но Джаксън съжаляваше за загубеното време. Той си имаше работа за вършене, част от която не особено приятна, и колкото по-бързо започнеше, толкова по-бързо щеше да я свърши.

На четвъртия ден той успя да намали официалните глупости до минимум. Това беше и денят, когато започна сериозно да учи местния език.

Езикът, както всеки лингвист би ви казал, е без съмнение най-красивото творение, което някой може да срещне. Но в тази красота има и елемент на опасност.

Езикът може да бъде оприличен на бляскавата, непрекъснато меняща се повърхност на океана. Както и в океана, човек никога не знае какви скали могат да бъдат скрити в тъмните му дълбини. И най-бистрата вода крие предателски препятствия.

Джаксън, добре подготвен за неприятности, не срещна такива в началото. Основният език (Хон) на тази планета (На) се говореше от по-голямата част от жителите й (Ен-а-То-На — буквално, хората от На, или Наяните, както Джаксън предпочиташе да мисли за тях). Хон изглеждаше доста проста работа. В него се използваше една дума за дадена идея и това не позволяваше грешки, неразбиране или изкривяване на значението. Идеите се изричаха от съчетания на прости думи (космически кораб например беше хо-ра-айе-ан или лодка, летяща над небето). Затова Хон беше много подобен на китайския или анамитския език на Земята. Разликата в ударенията се използваше не само за да се разпознаят омонимите, но също и да се отбележи „усет за реализъм“, телесен дискомфорт и три вида на очаквано удоволствие. Всичко това беше интересно, но не и кой знае колко трудно за един компетентен лингвист.

Всъщност език като Хон бе по-скоро досаден, поради големия речников фонд, който трябваше да бъде запомнен. Но поставянето на ударение и мястото на думата в изречението, макар и смешно, беше важно за човек, който иска да говори смислено. Затова общо взето Джаксън не беше недоволен и попиваше езика толкова бързо, колкото можеха да му го преподават.