Няма ли да си поговорим малко?

наянец, точно както и всеки наянец би могъл да изглежда точно като землянин.

Джаксън намери една приятна кръчма на ъгъла на улиците Нийс и Да и влезе в нея.

Беше тихо местенце, пълно само с мъже. Джаксън си поръча местната разновидност на бира. Когато му я сервираха, той се обърна към бармана:

— Смешна работа ми се случи онзи ден.

— Така ли? — отвърна барманът.

— Да бе, наистина — каза Джаксън. — Сключвах една голяма сделка и изведнъж в последния момент, поискаха да тромбрамчхуланчихирирам, както обикновено.

Той наблюдаваше внимателно лицето на бармана. По отпуснатото лице на мъжа премина лек израз на объркване.

— Че защо не го направихте? — попита той.

— А вие щяхте ли?

— Разбира се. Че нали това е обикновената катханприптиая.

— Разбира се — намеси се един от клиентите пред бара. — Освен, разбира се, ако се съмнявате, че се опитват да ви нумнескаратират.

— Не, не мисля, че са се опитвали да направят това — каза Джаксън с тих и безжизнен глас. Той плати за питието си и се насочи към изхода.

— Хей — извика подире му барманът. — Сигурен ли си, че не са те нумнескаратирали?

— Човек не може да знае със сигурност — отвърна Джаксън и си тръгна омърлушен с приведени рамене.

Джаксън вярваше в интуицията си. Както към езиците, така и към хората. Интуицията му говореше, че наяните са прави и не се опитват да го объркат нарочно. Ерум не си измисляше нови думи само за да го обърква. Той наистина говореше на Хон така, както си го знаеше.

Но ако беше така, тогава На имаше доста странен език. Всъщност бе невероятно ексцентричен. И приложението му беше не само любопитно. Беше просто невъзможно.

5.

Тази вечер Джаксън отново се захвана за работа. Откри още няколко вида изключения, които не само не знаеше, но не бе и подозирал за тях. Това беше група от двадесет и девет многостепенни усилватели. Тези думи, сами по себе си без определено значение, се използваха, за да се получат сложни и объркани серии от допълнителни значения на други думи. И всяка степен варираше според мястото на тези думи в изречението.

Затова, когато Ерум го бе помолил да тромбрамчхуланчихирира, както обикновено, всъщност е искал от Джаксън да извърши задължителния ритуал за изразяване на уважение. Това означаваше да плесне с ръце зад главата си и да се поклати върху токовете на обувките. И от него се искаше да направи това с израз на пълно, но скромно удоволствие, в съответствие с околната ситуация, състоянието на стомаха и нервите си, религията и моралните си принципи, като държи сметка за малките температурни разлики и влажността и не забравя принципите на търпение, сравнение и опрощение.

Това беше напълно разбираемо. И напълно противоположно на всичко, което Джаксън бе научил досега по отношение на Хон.

Всъщност езикът се оказваше повече от противоречив. Той бе просто немислим, невъзможен и напълно объркан. Беше не само като да откриеш палмова горичка на Антарктика, ами и да установиш на всичкото отгоре, че палмите раждат не кокосови орехи, ами мускатово грозде.

Просто не можеше да бъде! Но си бе точно така.

Джаксън направи онова, което се изискваше от него. Когато свърши да тромбрамчхулатихирира, както обикновено, оставаше само да мине през официалната церемония и да изпълни няколко дребни изисквания след нея.

Ерум го увери, че всичко е много просто, но Джаксън подозираше, че може да срещне известни трудности.

Затова, за да се подготви, той работи усилено три дни и успя да научи добре двадесет и деветте особени превъзходни форми, основните им места и усилващия им ефект във всяко от тях. Когато завърши с тази ужасна работа, индексът на яростта му бе достигнал 97,3620 по скалата на Графхаймер. Страничният наблюдател би могъл да забележи заплашителния блясък на сините му очи.

На Джаксън му бе дошло до гуша. Мразеше езика Хон и всичко наянско. Имаше ужасяващото чувство, че колкото повече научава, толкова по-малко знае. Този език бе невероятно перверзен.

— Доообре — каза Джаксън накрая на себе си и на вселената. — Научих наянския език и цял куп необясними изключения и освен това научих още и повече противоречащи си изключения на изключенията.

Джаксън помълча и продължи с много тих глас:

— Научих изключително много изключения. Човек би помислил, че този език се състои само от изключения. Но това — продължи той — е дяволски невъзможно, немислимо и неприемливо. Всеки език е даден от Бога и по принцип е систематичен, което означава, че трябва да следва някакви правила. Иначе никой няма да може да се разбере с никого. Така е и така трябва да бъде. И ако някой си мисли, че те могат да объркат един лингвист като Фред С. Джаксън…

Тук Джаксън направи пауза и измъкна бластера си от кобура. Той провери дали е зареден, щракна предпазителя и го прибра обратно.

— По-добре е никой да не се опитва да обърква повече стария Джаксън — промърмори Джаксън. — Защото следващият чуждоземец, който се опита, ще получи триинчова дупка в глупавото си дрънкащо гърло.

След като каза това, Джаксън тръгна за града. Чувстваше се определено объркан, но беше абсолютно решителен. Работата му бе да открадне тази планета изпод краката на жителите й по законен начин и затова трябваше да се запознае добре с езика им. Затова, по един или друг начин, той щеше да се запознае добре с него. Ако не, щеше да ги запознае с няколко техни трупа.

И в този момент всъщност хич и не му пукаше, чии ще са те.

Ерум си беше в канцеларията и го чакаше. Заедно с него бяха кметът, президентът на градския съвет, президентът на градския район, двама съветници и директорът на борда на съвета за бюджетни кредити. Всички те се усмихваха леко и с прикрито притеснение. В единия край на масата бяха подредени бутилки със силен алкохол и в помещението цареше дух на приятелство.

Изобщо изглеждаше, като да приемаха Джаксън в обществото като нов и високо ценен собственик, дал своя принос към Факка. Чуждоземните понякога го правеха точно така — приемаха дори и най-лошата сделка за добро, опитвайки се по този начин да се присъединят към Непреодолимите земляни.

— Мун — каза Ерум, като се ръкува сърдечно с него.

— И на теб също, приятелче — отговори Джексън. Нямаше представа какво означава тази дума. Но и не го интересуваше. Можеше да избира от куп други наянски думи и бе решил да форсира нещата, за да приключи с работата си тук.

— Мун! — каза кметът.

— Благодаря, човече — отвърна Джаксън.

— Мун! — заявиха и останалите служители.

— Радвам се, че го приемате така, приятели — каза Джаксън. Той се обърна към Ерум. — Е, да приключваме, става ли?

— Мун-мун-мун — отвърна Ерум. — Мун-мун-мун.

Джаксън го гледа няколко секунди. После заговори с тих, спокоен глас:

— Ерум, синко, какво точно се опитваш да ми кажеш?

— Мун-мун-мун — заяви твърдо Ерум. — Мун-мун-мун-мун. Мун- мун. — Той замълча за миг и после с малко нервен глас запита кмета: Мун, мун?