—
—
Джаксън стоеше изтръпнал и безмълвен. Лицето му придоби холерично червен цвят, а на врата му запулсира голяма синя вена. Но той успя да заговори бавно, спокойно и безкрайно заплашително:
—
—
—
— По-добре говори смислено — каза Джаксън. Гласът му продължаваше да е тих, но вената на врата му се беше извила като пожарен маркуч под налягане.
—
—
— Значи няма да заговорите смислено, а?
—
Останалите погледнаха и видяха, че Джаксън е извадил бластера и го е насочил към гърдите на Ерум.
— Престанете да ме мотаете! — изкомандва Джаксън. Вената на врата му се извиваше като питон, който гълта жертвата си.
—
—
— Сега ще си го получиш — каза Джаксън на Ерум. Пръстът му се сви около спусъка.
С тракащи зъби, Ерум успя да изрече едва:
—
Джаксън притисна спусъка. Но после внезапно го отпусна и прибра бластера в кобура.
—
— Млък! — изръмжа Джаксън. Той отстъпи и изгледа стреснатите наянски големци.
Така му се искаше да изпозастреля всички! Но не можеше да го направи. С невероятна изненада Джаксън бе разбрал неразбираемата реалност.
Безпогрешният му лингвистичен слух бе дочул и полиглотският му мозък бе анализирал. Макар и объркан, той бе разбрал, че наянците не се опитваха да го измамят. Те не говореха безсмислици, а обикновения си език.
Сега този език бе съставен от единствената дума
Език, състоящ се от безкрайни вариации на една единствена дума! Джаксън не искаше да го повярва, но бе твърде добър лингвист, за да се съмнява в доказателствата, които му даваха собствените му обучени сетива.
Можеше да научи и този език, разбира се, но докато го научеше, как ли още щеше да се промени?
Джаксън въздъхна и изморено потри лицето си. В известен смисъл, случилото се бе неизбежно. Всички езици се променят. Но на Земята и няколкото светове, с които се бяха свързали, езиците се променяха сравнително бавно.
На На скоростта на промяна бе по-висока. Доста по-висока.
Езикът на На се променяше със скоростта, с която на Земята се сменя модата, само че още по-бързо. Променяше се като цените или като времето. Променяше се безкрайно и безспир, в съответствие с неизвестни правила и неясни принципи. Променяше формите си, както лавината променя силата и посоката си. В сравнение с английския беше като глетчер.
Езикът на На бе наистина един чудовищен поток. Като реката на Хераклит. Човек не може да влезе два пъти в една и съща река, бе казал Хераклит. Защото водата в нея винаги тече и никога не е същата на едно място.
И по отношение езика на На това бе проста и буквална истина.
Всичко това бе много лошо. Но още по-лошото бе фактът, че наблюдател като Джаксън никога не би могъл да се надява да определи или изолира дори и един термин от динамичната и променяща се мрежа от думи, които съставляваха езика на На. Защото действията на един наблюдател сами по себе си бяха достатъчно груба намеса, предизвикваща разтърсване и възбуждане на самата система, предизвикващи я да се променя непредвидимо. И така, ако думата би била изолирана, нейните взаимоотношения с останалите в системата биха се нарушили по необходимост, а тя самата би станала безсмислена.
И поради факта на своята променливост, езикът бе абсолютно неподдаващ се на разшифроване и контрол. Чрез своята неопределеност, езикът на На се противопоставяше на всеки опит да бъде победен. И така, Джаксън стигна от Хераклит до Хазенберг, без да намери друга опора. Той бе объркан и така притеснен погледна към големците с нещо като благоговение.
— Е, успяхте, момчета — каза им той. — Вие победихте системата. Старата Земя не можа да ви глътне, а вие никога няма и да го забележите. Не бихте и могли даже. Но нашите хора обичат легалните действия, а нашите закони казват, че преди да извършим каквото и да било прехвърляне на собствеността, ние трябва да сме извършили диалога.
—
— Така че, предполагам, това означава, че трябва да ви оставя на мира, приятели — допълни Джаксън. — Ще го направя поне дотогава, докато законът като такъв фигурира по книгите ни. Но каква ли компенсация би могъл да поиска човек за това, по дяволите, а?
—
— Е, сега ще си ходя — довърши Джаксън. — Трябва да сме честни… Но ако някога открия, че вие, наянците, сте ме мотнали…
Той остави изречението недовършено. Без дума повече, Джаксън се обърна и си тръгна към кораба.
След половин час бе вече в космоса, а след още петнадесет минути напусна околностите на планетата.
6.
От канцеларията на Ерум големците наблюдаваха как корабът на Джаксън блесна като комета в тъмното следобедно небе. Той се превърна в светеща точка и после изчезна в безкрая на вселената.
Големците стояха мълчаливо известно време, после се спогледаха. Внезапно, спонтанно, всички избухнаха в смях. Смееха се все по-силно, държаха се за коремите, а по лицата им се стичаха сълзи.
Кметът беше първият, който се опита да овладее тази истерия. Той се поизправи и каза:
—
Тази мисъл веднага отрезви останалите. Радостта им секна. Те гледаха със страх към далечното, враждебно небе и премисляха току-що преживяното приключение.
Най-после младият Ерум попита:
—
Няколко от големците се усмихнаха на наивността на въпроса му. И все пак никой не успя да отговори на толкова простото, но все пак жизнено важно питане. Защо наистина? Смееше ли някой да се реши дори и да предположи нещо?
Сложно бе да се живее в съмнение не само към бъдещето, но и към миналото. Пък и ако наистина не можеше да се измисли отговор, тогава значи такъв нямаше изобщо.
Тишината продължи да виси в стаята и тогава устните на Ерум се извиха надолу с цинизъм, който не