— Мун… мун-мун — отвърна твърдо кметът, а останалите служители закимаха. Всички се обърнаха към Джаксън.

— Мун, Мун-мун? — попита го Ерум с разтреперан глас, но с достойнство.

Джаксън стоеше изтръпнал и безмълвен. Лицето му придоби холерично червен цвят, а на врата му запулсира голяма синя вена. Но той успя да заговори бавно, спокойно и безкрайно заплашително:

— Какво точно мислите, че правите вие, скапани, третокласни клоуни?

— Мун-мун? — попита кметът Ерум.

— Мун-мун, мун-мун-мун — отвърна бързо Ерум, като направи жест, че не разбира.

— По-добре говори смислено — каза Джаксън. Гласът му продължаваше да е тих, но вената на врата му се беше извила като пожарен маркуч под налягане.

— Мун! — каза бързо един от съветниците на президента на градския район.

— Мун мун-мун-мун? — отвърна той мъчително и гласът му се пречупи при последната дума.

— Значи няма да заговорите смислено, а?

— Мун! Мун-мун! — извика кметът и лицето му посивя от ужас.

Останалите погледнаха и видяха, че Джаксън е извадил бластера и го е насочил към гърдите на Ерум.

— Престанете да ме мотаете! — изкомандва Джаксън. Вената на врата му се извиваше като питон, който гълта жертвата си.

— Мун-мун-мун! — замоли се Ерум и падна на колене.

— Мун-мун-мун! — извика кметът и като издигна нагоре очи, припадна.

— Сега ще си го получиш — каза Джаксън на Ерум. Пръстът му се сви около спусъка.

С тракащи зъби, Ерум успя да изрече едва:

— Мун-мун, мун? — Но след това нервите му изневериха и той зачака смъртта си с отпусната челюст и безсмислен поглед.

Джаксън притисна спусъка. Но после внезапно го отпусна и прибра бластера в кобура.

— Мун, мун! — успя да пророни Ерум.

— Млък! — изръмжа Джаксън. Той отстъпи и изгледа стреснатите наянски големци.

Така му се искаше да изпозастреля всички! Но не можеше да го направи. С невероятна изненада Джаксън бе разбрал неразбираемата реалност.

Безпогрешният му лингвистичен слух бе дочул и полиглотският му мозък бе анализирал. Макар и объркан, той бе разбрал, че наянците не се опитваха да го измамят. Те не говореха безсмислици, а обикновения си език.

Сега този език бе съставен от единствената дума мун. Думата носеше в себе си обширен репертоар от значения чрез вариациите във височината на тона, промяната в интонацията и количеството на повторенията й, ритъма, жестовете и изражението на лицето.

Език, състоящ се от безкрайни вариации на една единствена дума! Джаксън не искаше да го повярва, но бе твърде добър лингвист, за да се съмнява в доказателствата, които му даваха собствените му обучени сетива.

Можеше да научи и този език, разбира се, но докато го научеше, как ли още щеше да се промени?

Джаксън въздъхна и изморено потри лицето си. В известен смисъл, случилото се бе неизбежно. Всички езици се променят. Но на Земята и няколкото светове, с които се бяха свързали, езиците се променяха сравнително бавно.

На На скоростта на промяна бе по-висока. Доста по-висока.

Езикът на На се променяше със скоростта, с която на Земята се сменя модата, само че още по-бързо. Променяше се като цените или като времето. Променяше се безкрайно и безспир, в съответствие с неизвестни правила и неясни принципи. Променяше формите си, както лавината променя силата и посоката си. В сравнение с английския беше като глетчер.

Езикът на На бе наистина един чудовищен поток. Като реката на Хераклит. Човек не може да влезе два пъти в една и съща река, бе казал Хераклит. Защото водата в нея винаги тече и никога не е същата на едно място.

И по отношение езика на На това бе проста и буквална истина.

Всичко това бе много лошо. Но още по-лошото бе фактът, че наблюдател като Джаксън никога не би могъл да се надява да определи или изолира дори и един термин от динамичната и променяща се мрежа от думи, които съставляваха езика на На. Защото действията на един наблюдател сами по себе си бяха достатъчно груба намеса, предизвикваща разтърсване и възбуждане на самата система, предизвикващи я да се променя непредвидимо. И така, ако думата би била изолирана, нейните взаимоотношения с останалите в системата биха се нарушили по необходимост, а тя самата би станала безсмислена.

И поради факта на своята променливост, езикът бе абсолютно неподдаващ се на разшифроване и контрол. Чрез своята неопределеност, езикът на На се противопоставяше на всеки опит да бъде победен. И така, Джаксън стигна от Хераклит до Хазенберг, без да намери друга опора. Той бе объркан и така притеснен погледна към големците с нещо като благоговение.

— Е, успяхте, момчета — каза им той. — Вие победихте системата. Старата Земя не можа да ви глътне, а вие никога няма и да го забележите. Не бихте и могли даже. Но нашите хора обичат легалните действия, а нашите закони казват, че преди да извършим каквото и да било прехвърляне на собствеността, ние трябва да сме извършили диалога.

— Мун? — попита учтиво Ерум.

— Така че, предполагам, това означава, че трябва да ви оставя на мира, приятели — допълни Джаксън. — Ще го направя поне дотогава, докато законът като такъв фигурира по книгите ни. Но каква ли компенсация би могъл да поиска човек за това, по дяволите, а?

— Мун-мун — каза неуверено кметът.

— Е, сега ще си ходя — довърши Джаксън. — Трябва да сме честни… Но ако някога открия, че вие, наянците, сте ме мотнали…

Той остави изречението недовършено. Без дума повече, Джаксън се обърна и си тръгна към кораба.

След половин час бе вече в космоса, а след още петнадесет минути напусна околностите на планетата.

6.

От канцеларията на Ерум големците наблюдаваха как корабът на Джаксън блесна като комета в тъмното следобедно небе. Той се превърна в светеща точка и после изчезна в безкрая на вселената.

Големците стояха мълчаливо известно време, после се спогледаха. Внезапно, спонтанно, всички избухнаха в смях. Смееха се все по-силно, държаха се за коремите, а по лицата им се стичаха сълзи.

Кметът беше първият, който се опита да овладее тази истерия. Той се поизправи и каза:

— Мун, мун, мун-мун.

Тази мисъл веднага отрезви останалите. Радостта им секна. Те гледаха със страх към далечното, враждебно небе и премисляха току-що преживяното приключение.

Най-после младият Ерум попита:

— Мун-мун? Мун-мун?

Няколко от големците се усмихнаха на наивността на въпроса му. И все пак никой не успя да отговори на толкова простото, но все пак жизнено важно питане. Защо наистина? Смееше ли някой да се реши дори и да предположи нещо?

Сложно бе да се живее в съмнение не само към бъдещето, но и към миналото. Пък и ако наистина не можеше да се измисли отговор, тогава значи такъв нямаше изобщо.

Тишината продължи да виси в стаята и тогава устните на Ерум се извиха надолу с цинизъм, който не

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×