Робърт Шекли
Нашите заложби
Съществуват предписания, регламентиращи поведението на екипажа на космически кораб при установяването на Първия Контакт. Инструкции, породени от безизходицата и изпълнявани сляпо, но без надежда за успех. А и какви наставления могат да предотвратят последствията от евентуални отрицателни въздействия върху съзнанието на инопланетяните?
Такива бяха мислите на Ян Маартен, докато корабът влизаше в атмосферата на Дюрел IV. Той беше едър мъж на средна възраст, с оредяла светлосива коса и вечно загрижено изражение на изпитото лице. Отдавна се беше убедил, че и най-нелепото предписание е по-добро от липсата на документ, на който да се опре. Точно затова се придържаше към установените правила педантично, но и със съмненията и осъзнаването на човешкото несъвършенство.
Това бяха идеалните качества за посланик, установяващ Първия Контакт.
Прелетяха над планетата на височина, достатъчна за оглед, но не си позволиха прекомерно снишаване, за да не всеят смут сред туземците.
Имаше всички признаци за наличието на първобитно-общинна цивилизация. Ян Маартен се постара да освежи паметта си относно инструкциите, отпечатани в четвъртия том на „Препоръчителни методики за осъществяване на Първи Контакт с така наречените първобитни патриархални светове“, издаден от Департамента по психология на инопланетяните. Капитанът приземи кораба на една скалиста равнина с разхвърляни туфи трева, стриктно спазвайки препоръчаното разстояние от малкото селце. При кацането използва модния напоследък метод „Тихият Сам“.
— Страхотно кацане! — възхити се помощникът му Кросуел. Той беше прекалено млад, за да споделя терзанията на началника си.
Чедка, еборийският лингвист, не се обади — както обикновено, той сладко спеше.
Капитанът промърмори нещо в отговор на похвалата и тръгна към задния отсек, за да види анализите на пробите. Кросуел зае позиция пред обзорния монитор.
— Идват! — развика се помощник-капитанът след половин час. — Виждам поне дузина и което е най- важното — определено са хуманоиди.
Кросуел се вгледа в дюрелианците по-внимателно. Забеляза, че са добре закръглени, а мъртвешки бледите им лица бяха застинали като маски. След кратко колебание добави:
— Честно казано, не бих ги нарекъл красиви.
— Какво правят? — попита Маартен.
— Просто ни разглеждат — отвърна Кросуел. Той беше кльощав младеж с необикновено дълги мустаци, които отглеждаше с любов още от тръгването им от Земята. Дори в момента ги галеше нежно и беше напълно убеден, че подобни мустаци няма в цялата Галактиката. — Сега са на около двадесет метра от кораба. — Увлечен от зрелището, той изобщо не забелязваше, че е натиснал с носа си стъклото на монитора.
Специалният екран позволяваше да се види прекрасно какво става извън кораба, но в същото време не даваше възможност да се гледа вътре. По заповед на Департамента по психология на инопланетяните, такива екрани бяха поставени на всички кораби, след като преди една година се провали опитът за контакт на планетата Каръл II. Местните жители, разглеждайки кораба, видели вътре нещо, което ги заставило панически да побегнат. Така и не успели да установят контакт след това.
Подобни грешки не биваше да се повтарят.
— А сега какво правят? — осведоми се Маартен.
— Един от тях се приближава към кораба. Сигурно е вождът. Или пък е жертвоприношение, а?
— Как е облечен?
— Ами… как да ви кажа… По-добре сам да го разгледате.
С помощта на приборите Маартен успя да си създаде представа за условията на Дюрел. Планетата имаше годна за дишане атмосфера, сносен климат, даже гравитацията се оказа близка до земната. Също така откри богати залежи на радиоактивни и редки метали. Най-важното беше пълната липса на вирусни микроорганизми и отровни изпарения, които биха могли да направят присъствието на земляни невъзможно.
С една дума, Дюрел би могъл да стане безценен партньор на Земята. За тази цел дюрелианците трябваше да са приятелски настроени, а земните посланици да съумеят дипломатично и тактично да проведат преговорите.
Маартен се приближи до екрана и внимателно огледа картината:
— Дрехите им са в пастелни тонове. Трябва и ние да се облечем така.
— Тъй вярно!
— Не са въоръжени. Ние също ще излезем без оръжие.
— Тъй вярно!
— Обути са със сандали. Ще се наложи и ние да обуем сандали.
— Слушам!
— По лицата им отсъства растителност — продължи Маартен. — Извинявай, Ед, но твоите мустаци…
— Не, не! Само не това! Моля ви! — Кросуел прикри с ръка мустаците си. На лицето му бе изписан неподправен ужас.
— Страхувам се, че ще се наложи — състрадателно въздъхна Маартен.
— Половин година съм си ги отглеждал! — запротестира младежът.
— Ще трябва да се сбогуваш с тях. Бият на очи.
— Не виждам причина — възрази Кросуел.
— Най-важно е първото впечатление. Ако то не е благоприятно, това би затруднило много по- нататъшния контакт, дори може да го направи невъзможен. И тъй като засега не знаем нищо за обитателите на тази планета, нашето най-добро оръжие е конформизмът. Трябва да се постараем да приличаме на външния им вид. Ако това не им хареса, то поне няма да ги раздразни или уплаши. Не би било лошо да следваме и маниерите им. Иначе казано, трябва да вършим всичко в рамките на приетите тук обичаи и традиции.
— Добре, съгласих се — прекъсна го Кросуел. — Надявам се, че поне на връщане към Земята ще ми разрешите да си пусна нови мустаци.
Те се спогледаха и избухнаха в смях. Кросуел вече три пъти губеше своята гордост в подобни ситуации.
Докато младокът се бръснеше, Маартен разбута спящия лингвист. Чедка беше лемуроподобен хуманоид от Ебория IV, с която Земята поддържаше дружески отношения. Еборийците бяха лингвисти по природа и освен това — необикновено словоохотливи. Просто не можеше да се вземе думата от тях. В интерес на истината, от всички спорове излизаха победители. Бяха обходили почти цялата Галактика и биха могли да са доминиращата раса, ако не бе естествената им необходимост да спят по двадесет часа от всеки двадесет и четири.
Обръснал мустаците си, Кросуел облече бледозелен гащеризон и обу чифт сандали. Тримата влязоха в дезинфекционната камера. Капитанът пое дълбоко дъх и отвори люка.
— И никакви мимики! — предупреди той.
Приближиха се бавно и спряха на три метра от туземците.
— Дойдохме с мир — тихо каза Маартен.
Отговорът на вожда беше толкова тих, че думите едва се разбираха.
— Той каза: „Добре дошли“ — преведе Чедка.
— Това е чудесно — Маартен се приближи още малко напред и започна да говори, като от време на време правеше паузи за превода. Искрено и убедително той произнесе Първичната реч ВВ-32, предназначена за първобитно-общинни, вероятно миролюбиво настроени хуманоиди.
Кросуел трудно можеше да бъде впечатлен от нещо, но дори и той си призна, че това е забележителна
