реактивомобил, годен от стартово положение да вдигне триста и петдесет мили в час. Радваше му се като дете, а след това да вземе и извърши такова нещо. Естествено, реактивомобилът увеличи малко дълга му.
— Безусловно.
— Но какво значение имаше това? Той разполагаше с всички съществуващи удобства. А той да вземе да се обеси?
— Да се обеси?
— Да — каза мистър Патис, като отново се намръщи. — При всичките съвременни удобства в къщата си да се обеси с някакво въже. Вероятно отдавна е бил неуравновесен.
Намръщеното изражение изчезна и на лицето му отново се появи обичайната усмивка.
— Но достатъчно за това. Нека поговорим за вас. — Усмивката стана по-широка, щом Патис отвори куфарчето си. — Ето я и вашата сметка. Дължите ни двеста и три хиляди долара и двадесет и девет цента, мистър Керин, включително последаната ви покупка. Толкова ли е?
— Да — отвърна Керин, припомняйки си сумата от своите собствени книжа. — Ето вноската ми.
Той подаде на мистър Патис плик, който агентът провери и пъхна в джоба си.
— И така. Както знаете, мистър Керин, вие не ще живеете достатъчно дълго, за да изплатите изцяло тези двеста хиляди долара, нали?
— Да, не предполагам, че ще живея толкова — отвърна Керин отново.
Той беше само на тридесет и девет, с цели сто години живот пред себе си благодарение на чудесата на медицинската наука. Но при годишна заплата от три хиляди той пак не би могъл да изплати всичко и едновременно с това да има достатъчно да издържа и семейство.
— Естествено, ние не изкаме да ви лишаваме от необходимите ви неща. Да не говорим за изключителните предмети, които ще бъдат произведени догодина. Неща, които вие не бихте желали да пропуснете, господине!
Мистър Керин кимна. Разбира се, че той искаше нови вещи.
— Но да допуснем, че направим обичайното споразумение. Ако вие просто подпишете договор срещу това, което ще получава синът ви през първите тридесет години след навършване на пълнолетието му, ние лесно можем да уредим кредита ви.
Патис измъкна книжката от куфарчето си и ги разпростря пред Керин.
— Ако обичате да подпишете тук, господине.
— Само че — промълви Керин — не съм убеден. Бих искал да дам на момчето добър старт в живота, а не да го обременявам със…
— Любезни ми господине — прекъсна го Патис, — но това е и за вашия син. Та нали и той живее тук? Той също има право да се наслаждава на удобствата и на чудесата на науката.
— Да, разбира се — каза Керин, — само че…
— Вижте какво, господине. Днес средният човек живее като крал. Преди сто години и най-големият богаташ на света не можеше да си купи нещата, които обикновеният гражданин притежава в наши дни. Не трябва да гледате на това като на дълг. Това е вложение.
— Да, вярно е — съгласи се Керин колебливо.
Той помисли за моделите космически кораби на своя син, за неговите звездни и географски карти. Щеше ли да бъде правилно това? — запита се той.
— Какво има? — попита Патис весело.
— Просто се чудех — каза Керин. — Да подпиша за бдещите заплати на сина си — нали не мислите, че отивам твърде далеч?
— Далече ли? Скъпи ми господине! — Патис избухна в смях. — Познавате ли Мелън от последния блок? Е, добре, е казвайте, че го знаете от мен, но той вече ипотекира заплатите си на внуците си за целия очакващ ги живот! А той все още няма половината предмети, които е решил да притежава. Но ние ще уредим нещо за него. Обслужването на клиента е наша работа и ние си я познаваме добре.
Керин явно се колебаеше.
— А след вашата смърт, господине, всичко това ще принадлежи на сина ви.
Това бе истина — помисли си Керин. Синът му щеше да притежава всичките прекрасни неща, които изпълваха къщата. И в края на краищата ставаше въпрос само за тридесет години от всичките сто и петдесет години живот, които го очакваха.
Той подписа със замах.
— Отлично! — каза Патис. — А между впрочем успяхте ли да снабдите дома си с Главен оператор „А.И.“?
Не беше успял. Патис обясни, че Главният оператор е новост за годината, поразителен напредък в научното машиностроене. Бе проектиран да поеме всички функции по поддържането на къщата и готвенето, без да е необходимо собственикът му да си помръдне и пръста.
— Вместо да се суетите цял ден да натискате десетина различни копчета, с Главния оператор трябва да натиснете само едно. Забележително постижение!
И тъй като струваше само пестотин тридесет и пет долара, Керин реши да го прибави към дълга на сина си.
Всичко това е справедливо, мислеше си той, докато изпращаше Патис до вратата. Един ден къщата ще принадлежи на Били. На него и съпругата му. Те неминуемо ще искат всичко в нея да бъде модерно.
Само едно копче — помисли си той. — Ето това щеше да спестява време!
След като Патис си отиде, Керин се излегна в един шезлонг и включи солидото. Но като завъртя еци- скалата, той разбра, че нищо не му се гледа. Опъна се в шезлонга и задряма.
Подсъзнанието обаче продължаваше да не му дава мира.
— Здравей, скъпи! — Събуди се и видя, че жена му се е върнала. Тя го целуна по ухото. — Погледни!
Беше купила секситайзър-пеньоар „А.И.“ Керин се изненада приятно, че това е всичко, което бе купила. Обичайно Лийла се връщаше от пазаруване отрупана.
— Прекрасен е — отбеляза.
Тя се наведе за целувка, след това се изкикоти — привичка, заучена, доколкото му бе известно, от последната най-известна солидо-звезда. Искаше му се да не бе я заучавала.
— Отивам да набера вечерята — каза жена му и тръгна към кухнята.
Керин се усмихна при мисълта, че скоро тя ще може да набира всяко ядене, без да напуска всекидневната. Настани се отново в шезлонга и синът му влезе.
— Как вървят работите, синко? — попита сърдечно.
— Добре — отвърна Били с безразличие.
— Какво се е случило, синко? — Момчето гледаше втренчено надолу, без да отговори. — Хайде, кажи на татко какво има.
Били седна на един сандък и подпря брадичка с ръце. Погледна сериозно баща си.
— Татко, бих ли могъл да стана Главен монтьор, ако поискам?
Мистър Керин се усмихна на този въпрос. Били се колебаеше между желанията си да стане Главен монтьор и пилот на ракета. Монтьорите бяха елитът. Работата им се състоеше в монтиране на автоматичните ремонтни машини. Ремонтните машини можеха само да монтират всичко, но нямаше машина, която да монтира машината, монтираща машини. Ето тук се появяваше Главният монтьор. Но това бе област с много силна конкуренция и само малцина от най-способните успяваха да защитят научна степен. И макар че момчето беше умно, то като че ли нямаше влечение към техниката.
— Възможно е, синко. Всичко е възможно.
— Но дали е възможно за мен?
— Не знам — отвърна Керин, доколкото можеше чистосърдечно.
— Аз и не искам да ставам Главен монтьор — каза момчето, като разбра, че отговорът е не. — Искам да стана космически пилот.
— Космически пилот ли, Били? — запита Лийла, влизайки в стаята. — Но такива няма.
— Има — опълчи се Били. — В училище ни казаха, че правителството ще изпрати няколко човека на
