Марс.
— Това го говорят от сто години — каза Керин, — но все още не са решили да го направят.
— Този път ще го направят.
— Защо пък искаш да отидеш на Марс? — попита Лийла, като намигна на Керин. — На Марс няма хубави момичета.
— Не се интересувам от момичета. Аз просто искам да отида на Марс.
— Няма да ти хареса, мили — каза Лийла. — Това е едно досадно мухлясало място без въздух.
— Там все има някакъв въздух. Бих искал да отида там — настоя момчето мрачно. — Тук не ми харесва.
— Това пък сега какво е? — запита Керин като седна. — Да не би да сме ти отказвали нещо? Нещо да то липсва?
— Не, сър. Имам всичко, което ми трябва.
Наречеше ли го синът му „сър“, Керин знаеше, че нещо не е в ред.
— Виж какво, синко, когато бях на твоите години и аз исках да отида на Марс. Исках да върша романтични неща. Дори исках да стана Главен монтьор.
— И защо не си станал?
— Ами защото пораснах. Разбрах, че има и по-важни неща. Първо, трябваше да изплатя дълга, наследен от баща ми, а по-късно срещнах майка ти…
Лийла се изкикоти.
— …и поисках да имам свой собствен дом. Същото ще бъде и с теб. Ще изплатиш дълга си и ще се ожениш, така както правим всички.
Били замълча за малко. После отмахна с ръка черната си, права като на баща му коса на челото и облиза устни.
— А как се получи така, че имам дългове, сър?
Керин обясни внимателно. За вещите, потребни на едно семейство за цивилизован живот, и цената им. Как трябваше да се изплащат. Как бе обичайно за сина да поеме част от родителския дълг, когато стане пълнолетен.
Мълчанието на Били го подразни. Момчето едва ли не го упрекваше. След като години наред бе робувал, за да достави на неблагодарното пале всички удобства.
— Синко — каза той рязко, — учите ли история в училище? Добре. Тогава знаеш как е било в миналото. Войни. Би ли ти харесало да те разкъса бомба в една война?
Момчето не отговори.
— А би ли ти харесало да превиваш гръб осем часа на ден върху работа, която би могла да се върши от машина? Или непрекъснато да гладуваш? Или да ти е студено, да те шиба дъждът и да нямаш къде да спиш?
Той прекъсна за малко, очаквайки отговор, какъвто не получи, и продължи:
— Ти живееш в най-благодатния век, който човечеството познава. Заобиколен си от всички чудеса на изкуството и науката. Най-приятната музика, най-великите книги и произведения на изкуството от край до край са твои. Достатъчно е само да натиснеш някое копче.
Той заговори с по-мил тон:
— Е и какво мислиш?
— Просто се чудех как мога да отида на Марс — каза момчето. — Искам да кажа с този дълг. Предполагам, че няма да мога да се измъкна, без да го уредя.
— Разбира се, че няма да можеш.
— Освен ако се кача контрабанда на някоя ракета.
— Но ти няма да направиш това.
— Не, разбира се — каза момчето, но в гласа му липсваше убедителност.
— Ти ще останеш тук и ще се ожениш за някое много хубаво момиче — каза му Лийла.
— Сигурно ще го направя — каза Били. — Сигурно.
Внезапно той се усмихна.
— Аз се пошегувах с цялата тази история за ходене до Марс. Наистина се пошегувах.
— Много се радвам — рече Лийла.
— Просто забравете, че съм го казал — продължи Били и се усмихна пресилено. Той се изправи и се затича нагоре по стълбите.
— Вероятно ще отиде да поиграе с ракетите си — каза Лийла. — Той е такова дяволче.
След скромната вечеря на семейството стана време мистър Керин да отиде на работа. Този месец той работеше само нощна смяна. Целуна съпругата си на раздяла, качи се на своя реактомобил и с трясък се понесе към завода. Автоматичният портал го позна и отвори. Той паркира и влезе.
Автоматични стугове, автоматични преси — всичко бе автоматично. Заводът бе огромен и светъл, машините припяваха тихичко, вършеха си работата и я вършеха добре.
Керин обходи до края на автоматичната линия за сглобяване на перални машини, за да смени колегата си.
— Всичко в ред ли е? — попита.
— Разбира се — отвърна другият. — Нито една не даде дефект тази година. Тези нови модели имат вградени гласове. Не са с контролни лампички като предишните.
Керин седна на мястото на работника и зачака появата на първата перална машина. Работата му беше съвършено проста. Трябваше само да седи там, а машините минаваха покрай него. Натискаше едно копче на всяка машина, за да провери дали е в изправност. Те винаги бяха изправни. След като го подминаваха, пералните машини отиваха в опаковъчния цех.
По дългата поточна линия се плъзна първата. Той натисна включващото копче, поставено отстани.
— Готова за пране — заяви пералната машина.
Керин натисна изключващото копче и я пропусна по лентата.
Този негов син — мислеше си Керин. Дали като порасне, ще си поеме отговорностите? Дали като възмъжее, ще заеме мястото си в обществото? Керин се съмняваше. Момчето бе роден бунтар. Ако някой отидеше на Марс, това щеше да бъде неговият син.
Но тази мисъл не го безпокои особено много.
— Готова за пране — още една машина премина по лентата.
Керин си спомни нещо за Милър. Този весел човек винаги говореше за планетите, винаги се шегуваше, че ще отпътува за някоя и ще я покори. Не успя. Самоуби се.
— Готова за пране.
Пред Керин стояха осем часа и той разхлаби колана си, за да се приготви за тях. Осем часа натискане на копчета и слушане изявленията на всяка машина за нейната готовност.
— Готова за пране.
Той натисна изключващото копче.
— Готова за пране.
Мислите му се отклониха от работата, която и без това не се нуждаеше от много внимание. И едва сега разбра какво го бе подтискало.
Не изпитваше удоволствие да натиска копчета.
Информация за текста
© 1952 Робърт Шекли
© 1983 Виолета Чушкова, превод от английски
Robert Sheckley
Cost of Living, 1952
