Мелит го бе застрелял с карабината.
— Защо? — изпъшка Гудмън.
— Защото беше потенциален убиец.
— Какво?
— Да. При нас няма явна престъпност, но след като сме хора, трябва да се справяме с потенциалната.
— А защо е потенциален убиец?
— Убил е пет души — отвърна Мелит.
— Но… дявол да го вземе, не е честно! Без арест, без съд, без право на защита…
— За какво говориш? — попита Мелит малко ядосан. — Тук няма полиция, която да арестува хората, няма и съдебна система. Да не би да очакваше да го оставя да си отиде мирно и тихо? За нас убиец е този, който е отнел живота на десет души, а този съвсем скоро щеше да набере нужната бройка. Не бих могъл да гледам безучастно как минава под прозореца ми! Мой дълг е да защитавам хората. Уверявам те, проверих всичко много внимателно.
— Не е справедливо! — изкрещя Гудмън.
— А кой е казал, че е? — изкрещя Мелит в отговор. — Какво общо може да има справедливостта с утопията?
— Всичко! — Гудмън се успокои с усилие. — Справедливостта е основа на човешкото достойнство, на човешкото желание за…
— Това са само думи — прекъсна го Мелит с обичайната си добродушна усмивка. — Опитай се да бъдеш реалист. Ние сме създали утопия за
— Да, но когато престъпност все пак се появи, което е неминуемо…
— Появява се само потенциална престъпност — продължи да настоява Мелит. — Но дори и тя е по- рядко явление, отколкото си мислиш. Когато се сблъскаме с нея, ние се справяме бързо и без колебание.
— Ами ако пострада невинен човек?
— Не е възможно.
— Защо?
— Защото — обясни Мелит — всеки застрелян от държавен служител е потенциален престъпник. Такъв е неписаният закон.
Марвин Гудмън замълча.
— Оказва се, че правителството тук има по-голяма власт, отколкото си мислех — каза той след малко.
— Така е — съгласи се Мелит, — но не е чак толкова голяма.
Гудмън се усмихна иронично.
— Все още ли мога да стана върховен президент, ако поискам?
— Разбира се. Веднага. Искаш ли?
Гудмън се замисли за миг. Искаше ли, наистина? Все някой трябваше да управлява. Някой трябваше да реформира тази утопична лудница.
— Да, искам — отговори той.
Вратата се отвори с трясък и в кабинета се втурна върховния президент Борг.
— Чудесно! Великолепно! Можеш да се преместиш в Националния дом още днес! Отдавна съм събрал нещата си, защото очаквах да вземеш това решение!
— Вероятно трябва да се уредят някои формалности…
— Няма формалности — прекъсна го Борг, чието лице лъщеше от пот. — Никакви. Достатъчно е да ти предам президентския печат. Ще сляза долу да махна името си от таблото и ще сложа твоето.
Гудмън погледна Мелит. Кръглото лице на министъра беше безизразно.
— Добре — кимна Гудмън.
Борг улови президентския печат и започна да го сваля от врата си…
Внезапно той избухна.
Гудмън се вторачи с ужас в обезобразеното кърваво лице на Борг. Върховният президент се олюля за миг и се свлече на пода.
Мелит свали сакото си и покри главата на трупа. Гудмън заотстъпва, стигна до един стол и се свлече в него. Устата му беше отворена, но нямаше глас.
— Наистина е жалко — отбеляза Мелит. — Краят на мандата му беше съвсем близо. Предупредих го да не дава разрешение за новия космодрум. Казах му, че гражданите няма да го одобрят, но той беше сигурен, че ще искат два космодрума. Е, заблуждавал се е.
— Да не би… да не искаш да кажеш, че… как… какво?
— Всички правителствени служители — обясни Мелит, — носят символа на своята институция, който съдържа определено количество тесиум… може би си чувал за този експлозив. Зарядът се контролира дистанционно от Павилиона на гражданите. Всеки гражданин има достъп до павилиона, за да изрази недоволството си от управлението. — Мелит въздъхна. — Това ще остане като черна точка в биографията на горкия Борг за вечни времена.
— Оставяте гражданите да изразяват недоволството си като взривяват държавните служители! — изграчи Гудмън ужасено.
— Това е единственият смислен начин на контрол — отговори Мелит. — Точно както гражданите са в ръцете ни, така и ние сме в техните.
— Значи затова толкова искаше да заема мястото му? Защо никой не ми каза?
— Ти не попита — отговори Мелит с лека усмивка. — Не се ужасявай толкова. Политическите убийства са възможни на всяка планета, при всякакво правителство. Ние се опитваме да ги превърнем в нещо конструктивно. При нашата система хората никога не губят връзка с властта, а тя никога не се стреми да си присвои диктаторски пълномощия. Ще се изненадаш, но колкото и да е лесно човек да влезе в Павилиона на гражданите, той се използва изключително рядко. Разбира ре, винаги е имало невъздържани хора, които…
Гудмън стана и тръгна към вратата, без да гледа тялото на Борг.
— Отказа ли се от президентството? — попита го Мелит.
— Да!
— Толкова типично за хората от Тера! — отбеляза тъжно министърът. — Искате да поемете отговорност, само ако тя не носи риск. С подобно отношение не е възможно да се ръководи правителство.
— Може да си прав — отвърна Гудмън. — Радвам се, че разбрах за какво става дума навреме.
Забърза към къщи.
Когато влезе, умът му все още бушуваше. Транай утопия ли беше или лудница, разпростряла се върху цяла планета? А нима не беше все едно? За първи път през живота си се зачуди дали си струва да живееш в утопия. Не беше ли по-добре да се стремиш към съвършенство, вместо да го притежаваш? Да имаш идеали, вместо да живееш в тях? Ако справедливостта е заблуда, не беше ли тази заблуда по-добра от истината?
Или? Гудмън бе ужасно объркан, когато влезе у дома и завари жена си в прегръдките на друг.
Картината се разгърна пред очите му с ужасяваща яснота, като че ли на бавен ход. Сякаш на Джана й бе нужна цяла вечност, за да стане на крака, да оправи дрехите си и да се вторачи в него с отворена уста. Мъжът — висок хубав човек, когото Гудмън виждаше за първи път — изглеждаше твърде стреснат, за да каже каквото и да било. От неудобство се чудеше какво да прави с ръцете си — придърпа ръкавите си надолу, почисти ревера на сакото си.
