Сонети

ти, моя страст, си моя несполука.

81

Не зная твоят пулс ли пръв ще спре,
мен пръв ли чака зиналата бездна,
но твоят спомен няма да умре,
дори когато аз съвсем изчезна.
Това перо ще те обезсмърти,
и няма във земята да изтлееш.
Ще гния в обща яма аз, но ти
в човешките зеници ще живееш.
Твой паметник е нежният ми стих.
И бъдещи очи ще го открият.
Ще преповтарят твоя разказ тих,
когато всички живи днес изгният…
Отново ще живееш на земята,
където е дъхът: върху устата.

82

Не си обвързан с музата ми ти.
И имаш право да цениш в това,
което някой друг ти посвети,
тържествено звучащите слова.
И външно, и духовно млад, и свеж
стоиш над мойта немощна хвалба.
И затова ти търсиш, без да щеш,
по-свежи багри, по-добра творба.
Но, друже мой, след дълги часове,
прекарани във риторичен жар,
ти пак ще търсиш в мойте стихове
правдиво говорящия другар.
О, нека слага бледият такъв
пресилен грим — ти имаш ярка кръв!

83

Не мислех аз, че се нуждаеш ти
от тези груби багри и от грим.
А мислех: тия радостни черти
нима с това перо ще изразим?
Не е мълчала моята уста,
защото предпочете да мълчи,
а за да блесне твойта красота сама,
със свои собствени лъчи.
Мълчанието считаш дързък грях,
а то е мойте неми стихове.
Да, аз не пях, но и не те опях
като ония бедни гласове.
Но тия две очи, които греят,
и двама души трудно ще възпеят.

84

Кой може нещо повече да каже
от туй, че ти си само ти, и кой
е тъй богат, че може да покаже
на теб подобен бисер, друже мой?
О, беден стих е, който не прибави
към темата си своя собствен звук.
Но само този стих ще се прослави,
във който ти си ти, и никой друг.
Той нека само вярно те копира
и да даде един правдив портрет,
достатъчно! Светът ще адмирира
изкуството му векове наред.
Похвалите и всички празнодумства
за твойта чест и хубост са кощунства.

85

Безмълвната ми муза няма глас.
А ето други, не така свенливи,
те съчиняват химни час по час,
хвалебствуват с пера велеречиви.
Аз нямам думи, аз съм много тих.
И като някой псалт малограмотен
повтарям все „амин“, след всеки стих,