и мъртвата земя е в бяло рухо.И само тоя розов аромат —прозрачен пленник, хванат зад стъклата —ни спомня дълго розовия цвят:че е цъфтяло лято на земята.Цветът умря под есенния лъх.Живее още нежния му дъх.
6
Дано студът не покоси листатана твоя цвят, преди да е цъфтял.Преди да сложиш част от ароматана розите във някой скъп кристал.О, лихва не е туй, което с радостдлъжникът към дълга си заплати.И не е лихва, ако твойта младостплатиш със десет младости и ти.Ти десет пъти тук ще съществуваши десет пъти ще умреш щастлив.И с право над смъртта ще тържествуваш,защото в някой внук ще бъдеш жив.Ти твърде си дарен със красота,за да умреш със другите в смъртта.
7
Денят показва своя румен ликс лъчистите черти на божество.И всички срещат гордия светликс нескривано, сърдечно тържество.Когато той във своя зрял разцветвъзкачи онзи син небесен рът,очите ни с какъв дълбок приветго следват дълго в златния му път.Но щом без мощ, с угаснали лъчизакрета той с превити рамена,то същите възторжени очисе впиват вече нейде настрана.И ти така, в сина си съхранен,срещни във него утрешния ден.
8
Ти музика си. Но защо тогавапосрещаш с болка всеки пеещ звук?Защо обичаш мъката с такавалюбов и радост като никой друг?И от какво е тази скръб? Не е лиот туй, че ти долавяш всеки пъткак стройно съгласуваните трелисъс укор към самотността звучат?Виж струните как в хор една след другазапяват дружно в съгласуван тон.И сякаш пеят син, баща, съпруга,щастливо съчетани в унисон.И те ти казват в общ, единствен звук,че с теб не пее тука никой друг.
9
Вдовишките сълзи ти вдъхват страх.Не се отдаде никому всецяло,но ако утре се превърнеш в прах,светът ще тръгне в черно наметало.Вдовицата любимите чертиоткрива с радост в свойто поколение.На вечна скръб осъждаш всички ти,лишавайки света от утешение.Разсипникът прахосва цял имот,но разпилян — той пак е на земята.А младостта не трае цял живот;прахосана — умира красотата.Но който сам на себе си е враг,той друг не люби, няма мил и драг.
