Като помисля, че едничък мигдели смъртта от радостното детство,че тук като на сцена лик след ликсе нижат, гаснат в звездното вълшебство,че все под туй небе като листапоникваме, живееме и мреме,и жизнен сок ни дава младостта,но губим красотата си след време,о, как ценя тогава този твойразцъфнал цвят и младостта ти жива.Но времето започва с теб двубойи гони твоя ден в нощта мъглива.Но в този бой в стеблото ти нов денот моя стих ще имаш присаден.
16
В бой с времето, защо не се опиташда изградиш за своя зрял разцветпо-сигурна стена, а все разчиташна този мой безпомощен сонет?Достигнал си върха на всяка радост.Едно ли чисто любещо сърцеби пресъздало с цялата му младостпо-вярно от длето това лице?Така животът сам възстановяватова, което времето с резеци аз в сонета няма да поправясъс моя ученически писец.Но, друже мой, спаси се сам от тление,и то във свое собствено творение.
17
За доблестта ти как ли занапредще съди, който тоя том отвори.Но вижда бог: от скромния ми реддори и гробът повече говори.Ако опиша погледа ти мили ако сложа образа ти в песен,потомъкът ще каже: прекалили в земен лик е вложил лъч небесен.Не ще повярва на стиха ми тойи укорил ме в преувеличения,ще отсече, че този образ твойе плод на поетични увлечения.Но твоя син тогава да е жив,от мен ще бъде по-красноречив.
18
Не зная с летен ден да те сравня ли?По-свеж и по-красив си ти. На майцветята късат бури развилнялии лятото ни има своя край.Небесното око ни ту слепи,ту светлият му лик мъглата скрива.Пригалва ни, ласкае и гнетиприродата с прищявка променлива.И само не умира твоят ден,и само твойто лято е безкрайно.Не ще те лъхне смъртен дъх студен,в сонетите ми ще живееш трайно.Додето тук човешка гръд тупти,сред живите ще бъдеш жив и ти.
19
Смири, о време, тигровата челюст,човечеството цяло прах стори,лиши лъва от прежната му смелости феникса в кръвта му изгори.Изпълвай с радост всяка нова пролет,със скръб изпълвай есента и нас.Руши света в неспирния си полет,но само туй ти забранявам аз:приятеля ми твоите мигновенияда не изрязва с тоя тъп резец —