ОРЛАНДО
Хей, кой е там?
АДАМ
О, господарю мой!
О, млади господарю! О, мой сладки,
мой скъпи господарю! О, млад образ
на стария ми господин Роланд!
Защо сте тука? И защо сте цял
излят от доблест? И защо навред
обичат ви? Защо сте благороден,
красив, безстрашен, умен! И безумен!
Ах, кой ви науми да победите
любимеца на сприхавия княз!
Уви, вестта по-бърза бе от вас!
Не знаете ли, млади господарю,
че има хора, дето си пострадват
от собствените качества? И вие
от тях сте точно: всяка добродетел,
която имате, е ваш предател!
О, що за свят, във който честността
наврежда на носителя си!
ОРЛАНДО
Чакай!
Какво е станало?
АДАМ
Не, бедни момко!
Недейте влиза тука! В тази къща
живее най-коварния ви враг!
Да, брат ви!… Хубав брат!… Все пак е син на…
Какъв ти син! Езикът ми не иска
да го нарича син на този, който
би бил нещастен, че му е баща,
да знаеше… Таз нощ, когато спите,
той стаята ви иска да подпали
и ако туй не му се удаде,
той друго ще опита! Аз дочух
кроежите му! Ах, внимавай, синко:
това е тука кланица, не дом —
пази се, стой далеч, не влизай в него!
ОРЛАНДО
Но де ме пращаш да вървя, Адаме?
АДАМ
Където щете, но далеч оттук!
ОРЛАНДО
Нима би искал да си прося хляба
с протегната ръка или пък с нож
разбойнишки поминък да изкарвам?
Освен това не виждам какво друго
могъл бих аз да правя, а това
не мога да го правя и по-скоро
ще се предам пред злобата на този
мой брат-кръвник, забравил братска кръв!
АДАМ
Не, не! Аз имам петстотин корони.
При татко ви ги скътах, да ми бъдат
хранителки, когато дълга служба
отслаби тези мишци и ме прати
във ъгъла, разбит от старостта.
Вземете ги! Тоз, горе, който храни
врабчетата и грачещите врани12,
не ще ме изостави! Дръжте всичко!
И позволете да съм ваш слуга!
Макар и стар, аз още държелив съм,
защото в млади дни не съм наливал
в кръвта си подлудяващи напитки
и със лице без свян не съм подкачал
тез, дето носят болести и немощ,
така че днес съм същи млад декември —
студен, но крепък. Нека дойда с вас!
Ще ви помагам като пъргав момък
във всяко дело и при всяка нужда!
ОРЛАНДО
Добри ми старче, как прозира в теб
онази преданост от старо време,
когато се е служело за дълг,
а не за злато! Чудноват си ти
сега, когато всеки се поти
единствено със цел да се издигне
и туй щом стигне, току-виж, намигне:
„Довиждане!“ Не, ти не си човек
за нравите на днешния ни век
и с тез пари недей дръвче тори,
което няма да те надари
с едничък цвят!… Но тръгвай! Да вървим!
Аз вярвам, че преди да изхабим
парите ти, спестени с труд и пот,
ще си намерим средства за живот!
