РОЗАЛИНДА
Пред туй писмо самата търпеливост
би кипнала!… Изтраеш ли на него,
изтрайваш всичко. Тя ми заявява,
че бил съм грозен, невежлив, надмен
и че не би се влюбила във мен,
дори и да се срещали мъжете
по-рядко и от феникса42. Ей богу,
защо така ми пише, не разбирам?
Кой гони я? Не нейната любов
е заекът, за който съм на лов!
Ти май, овчарю, сам си го написал?
СИЛВИЙ
Не, тя го писа! Казвам ви, не зная
какво съдържа.
РОЗАЛИНДА
Не лъжи, глупако,
от любовта доведен до безумство —
това не е от нейната ръка!…
Макар че тя в ръцете беше малко…
нали й ги видях: със цвят на тухла,
в слугински слинове; помислих първом,
че носи похабени ръкавици,
а то били самите те… Но май че
се отклоних. Повтарям ти го, драги,
че туй писмо не може да е нейно —
то има мъжки дух и мъжки почерк!
СИЛВИЙ
Не, нейно е!
РОЗАЛИНДА
Измисляш! То е толкоз
нахално, невъзпитано и грубо,
предизвикателно, като че турчин
ругае християнин! Не, не вярвам,
че е възможно нежен женски мозък
да породи такъв огромен куп
от етиопски грубости43 със смисъл
по-черен от вида им! Да чета ли?
СИЛВИЙ
Ако желаете, макар да знам,
че тя към мен, уви, не знай пощада!
РОЗАЛИНДА
Но пък площада ще узнае в нея
възпитаничка своя. Чуйте само
как тази грубиянка ме нарежда:
„Може би небесен бог
скрит е зад лика ти строг…“
Може ли жена да ругае така?
СИЛВИЙ
Че тук няма никакво ругаене!
РОЗАЛИНДА
„…та така плени ме ти
със навъсени черти?“
И това не е ругаене, нали?
„Чар на мъж обикновен
не е действал върху мен…“
Значи, аз съм звяр някакъв!
„…а щом ти със гняв суров
тъй раздуха в мен любов,
как ли би ме изгорил,
ако беше с мене мил?
Как ли завладял ме би,
ако действаше с молби,
щом във твой съм плен сега,
след като ме тъй руга?
Приносящият не знай
този мой и ад, и рай,
тъй че отговора ти
хубаво запечати:
ако носи нежно «да»,
ще ме имаш навсегда;
ако «не» отсъдиш твърд,
Фебе я очаква смърт!“
СИЛВИЙ
И вие наричате това ругаене?
ЦЕЛИЯ
О, бедни овчарю!
РОЗАЛИНДА
