Благодаря ви.
Усещам се тъй странно отмалял.
СЕБАСТИАН
Каква упойна дрямка овладя ги!
АНТОНИО
От климата ще е.
СЕБАСТИАН
Защо тогава
не действа той на нашите клепачи?
На мен не ми се спи.
АНТОНИО
И аз съм бодър.
Като по даден знак заспаха всички,
гръм сякаш ги натръшка… А, синьор?
Какво ли пък?… Но стига!… Казвам: стига
да се решите!… Виждам ви в лицето
такъв, какъвто трябваше да сте!
Тоз рядък случай шепне и на вас,
пък аз короната съглеждам вече
да слиза над главата ви!
СЕБАСТИАН
Ти спиш!
АНТОНИО
Не ме ли чувате, че ви говоря?
СЕБАСТИАН
Да, чувам и разбирам, че бълнуваш!
Какво ми каза всъщност? Чудно нещо —
да спиш така, с отворени очи;
да виждаш, да говориш, да се движиш
и пак да спиш!
АНТОНИО
Не аз, Себастиане,
а ти проспиваш рядката възможност;
уж буден, а очи пред нея стискаш!
СЕБАСТИАН
Ти хъркаш разбираемо. Долавям
във твойто хъркане известен смисъл.
АНТОНИО
Сериозно ти говоря и ако
и ти сериозно слушаш ме, ще станеш
трикратно по-голям!
СЕБАСТИАН
Кому го казваш,
на мене, застоялата вода?
АНТОНИО
Ще те науча да прииждаш!
СЕБАСТИАН
Хайде!
Да спадам от рождение ме учи
наследствената вялост.
АНТОНИО
Да би знаял
как сам разхвалваш замисъла, с който
си правиш смях, как пищно го обличаш
в стремежа си да го покажеш гол:
та именно от вялост или страх
до гроба неудачниците киснат
във постоянен отлив!
СЕБАСТИАН
Продължавай!
Очите и ликът ти ми говорят,
че раждаш плод съществен, който с мъки
излиза на бял свят.
АНТОНИО
Да, точно тъй е:
макар че тоз умник със къса памет —
чиято послесмъртна памет също
не ще е дълга — иска да внуши
(защото нему дай му да внушава!)
на краля, че синът му е спасен,
това е невъзможно, както туй,
че сам дъртакът би могъл да плува
тъй, спейки тук!
СЕБАСТИАН
И аз не се надявам,
