но виждат сянката му — Скръб, когато се
събудят в тръпки!
ХОР
Но въпреки че днес скръбта
е сянката на любовта,
след нея всичко тя мори
връз коня огнен на смъртта,
по-бърз от птиците дори;
разтъпква хълми, лесове,
животни, хора, градове
като внезапен ураган —
безсилна ще е тя пред теб!
Тоз конник мрачен и свиреп
ще смажеш ти във сетен бой,
макар че невредим е той!
ПРОМЕТЕЙ
Отде вий знайте, духове, това?
ХОР
Ний вдишваме го с оня лъх
на въздуха около нас —
напролет тъй от връх на връх
щом бяга леденият мраз.
и си приказва всеки храст,
напъпил с тихия зефир,
разбира волният пастир,
че скоро пак в дола дълбок
ще види цъфналия глог!
Така за нас и мъдростта,
и правдата, и обичта,
израснали със порив нов,
са сякаш дъх на пролетта,
са същия предсказващ зов —
надежда, устрем и покой;
с теб почва, с теб завършва той!
ЙОНА
Де отлетяха те?
ПАНТЕЯ
От тях остана
лъхът им, както песента желана,
заглъхнала, живее в тишината
сред лабиринта тъмен на душата,
и като ехо из безкрайни коридори
със спомена си дълго там говори.
ПРОМЕТЕЙ
Да, прелестни са тез деца безплътни
на въздуха! Но все пак, виждам аз,
че другите надежди са напразни,
освен едничка обичта! А ти си тъй
далече, Азия! Когато бях
при теб и цялото ми същество
преливаше, ти като златна чаша
го сбираше, вместо искрящо вино,
за да не падне долу, във праха!
И всичко тихо е! Уви, тежи
таз кротка утрин върху моето сърце!
Заспал бих даже с мъка във съня си,
ако не бяха ми съня отрекли!
Как искам да съм онова, което
е моя участ — сила и спасител
за бедния човек, или да рухна
в началното небитие на всичко!
Че не остана ужас, нито радост —
земята няма как да ме подкрепя,
небето няма как да ме измъчва!
ПАНТЕЯ
Нима забрави таз, която нощем
те гледа в мрака и заспива само,
когато сянката на твоя дух я скрие?
ПРОМЕТЕЙ
Аз казах — другите надежди са напразни,
освен едничка обичта — а ти обичаш!
ПАНТЕЯ
Да, истински обичам! Но бледнее
Зорницата, а Азия ме чака
в далечната индийска долина,
затвора й печален, до преди
безлюдна, мрачна, като тая урва,
сега изпъстрена с цветя и храсти
