да прочета съня ти в тях!
ПАНТЕЯ
Аз казах,
че до нозете Му със Йона спях.22
Планинските мъгли, събрани там
под месеца, разпръснаха снежинки —
да пазят от пронизващия лед
съня на нашата прегръдка. И тогава
два съня дойдоха. Единият не помня,
но в другия яви се Прометей,
ранената му, бледна плът изчезна
пред моите очи, в нощта лазурна
проблесна прелестта на онова,
което вътре в него неизменно
живее, и гласът му проехтя
като напев, зашеметил душата
с упойката на радост просветлена:
„Сестра на Таз, чиито стъпки стелят
света с любов и хубост, по-красива
от всичко освен нея — нейна сянка,
вдигни очи и погледни ме!“ Аз
погледнах. Ослепителният блясък
на този образ вечен и безсмъртен
бе осенен от обич — тя струеше
от кротките протегнати ръце,
от устните, отворени във страст,
от светлите и призрачни очи —
като прозрачен огън, и дъхът и
обви ме с мощ, в която чезне всичко,
тъй както сутрин слънцето обвива
с ефира си възпламнал някой облак
от скитаща роса и я поглъща.
Не виждах и не чувах, и не трепвах,
а само чувствах как в кръвта се влива
присъствието му, докато стана
едно с живота ми, и аз — едно със него.
Така стоях погълната. Най-после
сънят отмина — и като ония пари,
които нощем се натрупват край елите
на едри капки и потръпват, тъй и мойта
душа се беше свила — а когато
пак светнаха на мисълта лъчите,
аз чувах как гласът му бавно глъхне
като далечна песен. Твойто име
едничко между звуците долавях
сред туй, което произнасяше, макар
в нощта безмълвна дълго да се вслушвах.
Тогава Йона се събуди и ми рече:
„Ти знаеш ли какво нощес ме мъчи?
Аз винаги съм знаела преди
какво желая и не съм копняла
за невъзможното, а ето че сега
не бих могла да кажа какво искам!
Знам само, че е хубаво, защото
е хубаво да искаш! Хитра сестро,
това е твое дело — ти си взела
магия някоя старинна и със нея
откраднала си моята душа,
докато опях, за да я смесиш с твойта!
Затуй сега, когато те целувах,
усетих посред устните ти, сладък,
кипежът, който ме поддържа, и трептяща,
между ръцете ни взаимно упоени,
оная топлина на мойта кръв,
чиято сила е Животът и без нея
отпадам!“ Аз не й отвърнах нищо,
защото гаснеше Зорницата на свода,
а полетях към тебе.
АЗИЯ
Ти разказваш,
но думите са като въздуха — не мога
да ги усетя. Повдигни очи,
да прочета душата Му във тях!
ПАНТЕЯ
Повдигам ги, макар че те се свличат
под тежестта на туй, което искат
да изразят. Какво ще видиш в тях
освен прекрасния си образ отразен?
АЗИЯ
Очите ти приличат на небето,
дълбоки, сини и безкрайни — свили
два кръга под ресниците си нежни,
далечни, тъмни — обръч вътре в обръч,
изплетени от нишки вътре в нишки!
ПАНТЕЯ
Защо се сепна, като че видя
в тях призрак?
АЗИЯ
