те хващат се за него и го яздят,
стремглавия му полет управляват,
в горящата му грива се заплитат
и пак блестят в огньове под водите
на майката земя.
ПЪРВИ ФАВН
А може би
и други има — в розовия цвят,
в звънчетата на полските цветя,
в надиплените, скромни теменуги,
във техния умиращ дъх, когато
и те умират, в слънчевия блясък
на капките роса?
ВТОРИ ФАВН
Да, има много —
за тях ний можем само да гадаем!
Но ако бъбрим тъй, ще дойде обед,
намусеният, стар Силен25 ще види,
че още неприбрани са козите
и във гнева си няма да ни пее
ония хубави и мъдри песни —
за бог, за щастието, за съдбата,
за обичта, за жалостната орис
на прикования Титан — и как
ще бъде той освободен и ще направи
земята братство и любов — чаровни песни,
които пълнят с радост и утеха
самотните ни вечери и карат
дори и славеите, без да им завиждат,
да млъкват и унесени, да слушат!…
ТРЕТА СЦЕНА
ПАНТЕЯ
Дотук звукът доведе ни най-после!
Тук царствува Демогоргон — зад тази порта,
огромна като кратер, който бълва
огньове-метеори и издишва
упойващите пари на оракул.
Тях хората самотни жадно пият,
когато скитат се във свойта младост,
и ги наричат правда, добродетел,
любов, наслада или даже гений.
Това безумно вино! Те извличат
утайката му и я пресушават,
додето, полудели от пиянство,
издигнат глас като вакханки диви,
които пак крещят: „Ево! Ево!“26,
и цялата вселена заразяват!…
АЗИЯ
Какъв дворец за тази власт върховна!
Прекрасно!… Колко прелестна си ти,
Земя!… Дори да беше само сянка
на някой дух, от тебе по-красив,
макар че зло творбата му петни,
макар че той е в хубостта си слаб,
пак щях да падна на колене като в храм:
пред него — и пред теб! Във тоя миг
сърцето ми е цялото молитва!
Прекрасно!… Погледни, сестрице, долу,
преди от парите да мръкне твоят разум!
Море от сребърна мъгла покрива
с вълни лазурни в утрото оная
индийска долина! Виж как се стели
със ветровете тихи и обгръща
върха ни стръмен като някой остров!
Наоколо един огромен пояс
от тъмни и разцъфнали гори,
ливади сенчести и здрачни, пещери,
отвътре от потоци озарени,
и странни фигури от скитаща мъгла,
която вятърът е очаровал…
А горе, ледно-зъбести, проболи
небето върхове, блестящи като слънце,
зората пръскат — тъй сред океана
искряща пяна вдига се с вълните,
разпръсва се сред острови скалисти
и ръси вятъра със звездни капки.
Стените им опасват долината,
там, дето преспи стапят се, реват
надолу водопади и рева им,
като мълчание гробовно страшен,
поглъща вятърът заслушан. Чуй!
Сняг грохва! Слънцето пробудило е вече
лавината! И нейните грамади,
пресети три пъти от яростни фъртуни,
събирани снежинка по снежинка,
се свличат! Както умовете смели,
