този въпрос. Виждам колко сте непредпазлив и възторжен, какъвто бях и аз по онова време, и не искам да ви поведа към вашата разруха и неизбежна гибел. Поучете се ако не от моите наставления, то поне от примера ми за опасностите, които крие познанието; знайте, че онзи, за когото светът е само родният му град, е по-щастлив от другия, ламтящ за величие извън рамките на човешката природа.
Когато видях в ръцете си тази безмерна власт, аз дълго се колебах как да я употребя. Макар и да имах способността да вдъхвам живот, за мен оставаше непосилна задачата да създам тяло, което да поеме живота с цялата му сложност от преплетени нерви, мускули и вени. Колебаех се отначало дали да се опитам да сътворя себеподобно същество или някой по-прост организъм; ала въображението ми беше превъзбудено от първия успех и не ми позволяваше да се усъмня в способността си да даря с живот такова сложно и възхитително създание, каквото е човекът. Материалите, които имах на разположение, ми се струваха недостатъчни за едно толкова трудоемко начинание; но не изпитвах никакво съмнение в крайния успех. Подготвих ума си за безброй неудачи; пречки можеха да възникнат непрестанно, а и резултатът можеше да се окаже несъвършен; ала пред вид откритията, които стават всеки ден в науката и техниката, аз се надявах настоящите ми опити да положат поне основите на бъдещите ми успехи. Сложността и дързостта на замисъла ми не бяха доводи против неговата изпълнимост. С такива идеи в главата аз пристъпих към сътворяването на човешко същество. Тъй като нищожните размери на различните части биха спъвали до голяма степен работата, аз се отказах от първоначалното си намерение и реших да създам гигант, висок около два метра и половина и със съответното телосложение. След като взех това решение и прекарах няколко месеца в събиране и систематизиране на материалите, аз пристъпих към работа.
Никой не е в състояние да разбере сложните чувства, които ме обзеха след първото опиянение от успеха и ме понесоха като вихър напред. Аз пръв щях да прекрача границата между живота и смъртта и щях да озаря нашия тъмен свят с ослепителна светлина. Един нов вид щеше да ме благослови като свой създател и родител, безброй щастливи и съвършени същества щяха да ми дължат живота си. Нито един баща нямаше да има такива права върху признателността на своето дете. А започна ли веднъж да съживявам мъртвата материя, продължавах да мисля аз, ще бъде само въпрос на време (макар за момента да ми беше невъзможно), преди да съм в състояние да възвръщам живота там, където смъртта очевидно е започнала да разлага тялото.
Тези мисли крепяха духа ми, докато се отдавах на работата с неотслабващо настървение. Лицето ми изгуби цвета си и тялото ми измършавя от затворения начин на живот, който водех. Имаше моменти, когато търпях провал на самия праг на откритието, но продължавах да вярвам, че успехът ще настъпи ако не в следващия час, то поне на другия ден. Тайната, която само аз владеех, стана смисълът на живота ми и аз изцяло й се посветих. Луната съзерцаваше среднощните ми усилия, когато неуморно, задъхан от желание, преследвах природата в най-затулените й скривалища. Как да ви разкажа за ужасите на моите тайни бдения, когато аз, грешникът, се ровех в плесента на гробовете или измъчвах живи същества, за да оживя мъртвата материя? Като си спомня сега, краката ми се подкосяват и пелена се спуска пред очите ми, но тогава някакъв неудържим, почти безумен порив ме тласкаше напред; сякаш бях изгубил душа и чувства и ми бе останала единствено моята цел. Това бе временно умопомрачение; чувствата се възродиха в мен с по-голяма острота веднага щом спря да действува неестественият стимул и аз се завърнах към предишния начин на живот. Събирах кости от гробниците и безпокоях с кощунствени ръце съкровените тайни на човешкото тяло. Работилницата, където творях светотатственото си дело, разположих на тавана в една усамотена стая, по-скоро килия, отделена от останалите помещения с коридор и стълбище. Някои подробности от това, което вършех, ми вдъхваха такъв ужас, че очите ми изскачаха от орбитите си. Много от материалите си набавях от операционните зали и кланицата; и често човешката ми природа се стъписваше, погнусена пред това, което правех, но продължавах делото си и го водех към края, тласкан от едно непрестанно растящо нетърпение.
Така, в преследване на своята цел с все душа и сърце, измина лятото. Тази година то се случи необикновено красиво: не бях виждал по-рано нивите да дават по-обилно зърно, нито лозята да раждат по-прекрасни плодове. Ала очите ми бяха слепи за тези красоти. Същите чувства, които ме правеха равнодушен към природните прелести наоколо, ме караха да забравя близките си, които дълго време не бях виждал. Съзнавах, че мълчанието ми ги безпокоеше, и добре помнех думите на баща си: „Знам, че докато си доволен от себе си, ще си спомняш за нас с обич и ще ни пишеш редовно. Ще ми простиш, ако изтълкувам липсата на писма като доказателство, че си занемарил и другите си задължения.“ Затова много добре си давах сметка за чувствата на баща ми; но ми беше невъзможно да отклоня вниманието си от това, което вършех, колкото и да бе отблъскващо, защото то изцяло ме бе погълнало. Не можех да не отхвърля на заден план всичко, свързано с чувства на обич, докато не постигнех великата цел, на която се бях посветил.
Затова мислех, че баща ми е несправедлив, щом обяснява мълчанието ми с разгулен живот или леност; но сега съм убеден, че е имал право да подозира заниманията ми като далеч не безупречни. Съвършеният човек трябва винаги да запазва хладнокръвие, да не допуска страсти или преходни желания да нарушават душевния му покой. И не мисля, че преследването на знания трябва да прави изключение от това правило. Ако учението, на което си се посветил, отслабва чувствата на обич и предизвиква отвращение към обикновените, прости и чисти удоволствия, тогава в заниманията ти има нещо нередно, нещо неподобаващо на човека. Ако това правило винаги се спазваше, ако никой не принасяше в жертва на амбициите си любовта към близките хора, Гърция нямаше да бъде поробена, Цезар щеше да пощади страната си, Америка щеше да бъде открита постепенно и империите на Мексико и Перу нямаше да бъдат заличени от лицето на земята.
Аз обаче започнах да ви поучавам на най-интересното място от моя разказ и погледът ви ме умолява да продължа.
Баща ми не ме упрекна за нищо в писмата си, само искаше по-подробно да го осведомявам за естеството на моите занимания. В работа прекарах зимата, пролетта и лятото, но не забелязвах нито цъфтежа, нито разпукването на пъпките по клоните — гледки, които преди ме изпълваха с върховно блаженство, — толкова бях погълнат от труда си. Листата пожълтяха, преди да го завърша, ала сега вече всеки ден ми показваше с растяща яснота колко близо бях до успеха, Възторгът ми обаче бе примесен с безпокойство и аз се чувствувах повече роб, обречен да копае цял живот в мините или в някое друго нездравословно място, отколкото творец, зает с любимата си работа. През нощта ме избиваше студена пот и нервите ми се изпъваха болезнено; стрясках се от паднало листо и странях от останалите хора, сякаш бях гузен за някакво престъпление. Понякога се плашех, като виждах в каква развалина съм се превърнал, и ме крепеше единствено стремежът към целта: краят на работата се виждаше и вярвах, че разходки и развлечения ще прогонят започналата болест — обещах си двете веднага щом завърша труда си.
ГЛАВА V
Беше мрачна ноемврийска нощ, когато узря плодът на моя труд. С вълнение, граничещо с агония, събрах около себе си апаратурата, необходима да запаля живот в безжизненото тяло, легнало в краката ми. Беше вече един часът през нощта; дъждът барабанеше унило по прозорците и свещта почти догаряше, когато в мъждукащата чезнеща светлина видях да се отварят мътните жълти очи; съществото задиша тежко и крайниците му конвулсивно потръпнаха.
Как да ви опиша вълнението си при вида на този ужас и чудовището, което бях сполучил да създам след такъв неимоверен труд? Крайниците му бяха пропорционални, а чертите на лицето му се бях опитал да направя красиви. Красиви! Велики боже! Жълтата му кожа плътно обтягаше мускулите и артериите, косата му се вееше, черна и лъскава, зъбите му бяха бели като бисери, но всичко това контрастираше още по- зловещо с воднистите очи, които почти не се отличаваха по цвят от очните кухини, сухата кожа и черната цепка на устата.
Няма нищо по-непостоянно в живота от чувствата. Две години робски труд с единствената цел да вдъхна живот в неодушевено тяло! Заради тази мечта се бях лишил от отдих и здраве. Стремях се към нея с безумна страст; а сега, когато резултатът бе налице, цялата красота на мечтата отлетя и сърцето ми се изпълни с неописуем ужас и отвращение. Не можех да понеса вида на своето създание и се втурнах вън от стаята, а после дълго крачих из спалнята, без да мога да успокоя ума си и да заспя. Най-накрая умора измести възбудата? хвърлих се върху леглото, както бях облечен, и се опитах да потъна в няколко мига забрава. Ала напразно; заспах наистина, но насън ме споходиха страшни кошмари. Видях Елизабет,
