l:href='#note_1-6' type='note'>6. Отворих го с безразличие; ала теорията, която се опитваше да развие, и чудните факти, които изнасяше, набързо преобразиха това чувство в ентусиазъм. Сякаш нова светлина озари ума ми; подскачайки от радост, аз споделих откритието си с баща ми. Той хвърли небрежно поглед върху титулната страница на книгата и каза:
— А, Корнелий Агрипа! Скъпи Виктор, не си губи времето с този боклук.
Ако вместо тази забележка той си бе направил труда да ми разясни, че принципите на Агрипа са оборени издъно, че е открита нова научна система, с много по-големи възможности от предишната, чийто потенциал е бил химеричен, а на новата — реален и практичен, аз сигурно бих захвърлил Агрипа и бих удовлетворил разпаленото си въображение, като се върна с още по-силен плам към предишните си занимания. Напълно е възможно ходът на мислите ми никога да не би получил онзи тласък, който доведе до моята гибел. Ала повърхностният поглед, хвърлен от баща ми върху моята книга, по никакъв начин не ме убеди, че е запознат със съдържанието; аз продължих жадно да чета.
Когато се завърнахме у дома, първата ми грижа беше да си набавя пълните съчинения на този автор, а след това и на Парацелз7 и Алберт Велики8. Четях и изучавах с наслаждение безумните фантазии на тези писатели; виждах ги като скъпоценности, известни на малко хора освен мен. Вече споменах, че открай време бях обладан от пламенния копнеж да проникна в тайните на природата. Въпреки напрегнатия труд и чудните открития на съвременните учени винаги съм оставал неудовлетворен от наученото. Дори Исак Нютон е признавал, че се чувствува като дете, събиращо мидички край неизследвания океан на истината. Онези негови последователи във всички клонове на естествените науки, с които се запознавах, ми изглеждаха дори за детските ми представи като новаци, улисани в същото търсене.
Невежият селянин наблюдава стихиите, които го обкръжават, и е запознат с тяхното практическо приложение. Ала и най-ученият философ знае само малко повече. Той е разбулил донякъде лицето на природата, но безсмъртните й черти си остават за него чудо и мистерия. Може да дисектира, да анализира, да назовава; но що се отнася до вътрешните причини, до вторичните и третичните ефекти, тук той е изцяло несведущ. Аз съзерцавах укрепленията и бастионите, които препречват пътя на човека към цитаделата на природата, и роптаех прибързано и невежо.
А ето че открих книги, които бяха проникнали по-надълбоко, и хора, които знаеха повече. Приемах думите им за чиста монета и станах техен послушен ученик. Може да ви се стори странно, че такова нещо е възможно да се случи в осемнадесети век, но макар да получавах полагаемото ми се образование в женевските училища, аз бях до голяма степен самоук, що се отнася до любимите ми предмети. Баща ми не беше учен човек и аз бях оставен сам да се боря с детското невежество, прибавено към ученическата жажда за знания. Под ръководството на моите нови учители се включих с огромно прилежание в търсенето на философския камък и еликсира на живота; но скоро последният спечели изцяло моето внимание. Богатството е второстепенна цел; ала каква слава ще съпътствува откритието, което ще прогони всички болести от човешкото тяло и ще направи човека неуязвим спрямо всяка смърт освен насилствената!
Но това не бяха единствените ми фантазии. Способността да викаш духове или нечисти сили беше обещание, щедро раздавано от любимите ми автори, а аз жадно се стремях към овладяването на това умение; и ако заклинанията ми винаги бяха неуспешни, отдавах това по-скоро на собствената си неопитност и грешки, отколкото на липсата на вещина и прецизност в моите наставници. И така известно време се занимавах с доказано оборени системи, смесвах като бездарник хиляди противоречиви теории, затъвах безнадеждно в истинско тресавище от многолики знания, воден от пламенно въображение и детински разсъждения, докато едно произшествие не обърна отново течението на моите мисли.
Когато станах на петнадесет години, ние се преместихме да живеем в нашата къща около Белрив и там станахме свидетели на една необичайно яростна и страшна гръмотевична буря. Тя връхлетя върху ни иззад Юрските планини и гръмотевици се разразиха веднага с оглушителен трясък от всички страни. През цялото време аз следях бурята с любопитство и задоволство. Бях застанал до вратата и изведнъж видях как струйка дим, последвана от пламък, започна да се вие от един стар, могъщ дъб на около двадесет метра от нашата къща; и още не беше изгаснала ослепителната светкавица, а дъбът просто изчезна — от него остана само един поразен дънер. Когато отидохме да го разгледаме на другата сутрин, видяхме, че дървото бе раздробено по особен начин — ударът не го беше разбил на трески, а направо на трохи. Никога не бях виждал такова унищожение.
До този инцидент не се бях запознавал с основните закони на електричеството. По време на бурята ни гостуваше един голям учен из областта на естествените науки и възбуден от гибелта на стария дъб, той започна да обяснява надълго и нашироко някаква своя теория за електричеството и галванизма, която ми се видя и нова, и удивителна. Това, което чух от него, захвърли далеч на заден план Корнелий Агрипа, Алберт Велики и Парацелз — повелителите на моето въображение. Ала по едно фатално стечение на обстоятелствата сриването на тези идоли обезсърчи моите проучвания. Реших, че човек никога нищо няма да научи. Изведнъж всичко, което толкова дълго бе държало в плен вниманието ми, ми се стори жалко. Попаднал във властта на един умствен каприз, чиито жертви, изглежда, често ставаме в годините на нашата ранна младост, аз зарязах моментално всичките си предишни занимания, захвърлих настрана естествознанието, обявих го за безплодно извращение и изпитах най-дълбоко презрение към лъженауката, която нивга не ще прекрачи дори прага на истинското знание. Изпаднал в такова настроение, аз се посветих незабавно на математиката и всички клонове на науката, които имат връзка с нея, защото реших, че са иззидани върху солидни основи и са достойни за внимание.
Ето колко странно са устроени нашите души и какви крехки връзки ни придържат към успеха или провала. Като се обърна назад, имам чувството, че тази почти свръхестествена промяна в наклонностите и волята ми е била подсказана непосредствено от ангела-хранител на моя живот — негов последен опит да отклони курса на бурята, вече заредена, готова още тогава да се разрази над мен. Победата на духа- пазител бе оповестена с необичайно за моята душа спокойствие и доволство, възцарили се след захвърлянето на науките, които бяха започнали да ме тормозят. Това бе моята поука — да свързвам злото с увлечението по науките, а щастието — с тяхното пренебрегване.
Голямо усилие положи добрият дух, но то се оказа напразно. Предопределението е всемогъщо и неговите неотменими закони бяха постановили вече моята пълна и страшна гибел.
ГЛАВА III
Когато навърших седемнадесет години, родителите ми решиха, че трябва да продължа учението си в Инголщатския университет, До този момент бях посещавал училищата в Женева; баща ми обаче сметна, че за да завърша образованието си, трябва да се запозная и с обичаите на други страни. Датата на заминаването ми бе уточнена, но преди да настъпи определеният ден, се случи първото нещастие в моя живот: както се оказа — поличба за бъдещите ми неволи.
Елизабет се бе заразила от скарлатина; тя караше тежко болестта и животът й бе в опасност. Ние много настоявахме пред мама да се пази от болната. Отначало тя се поддаде на нашите увещания, ала щом чу, че състоянието на любимката й е много тежко, не можа повече да сдържи тревогата си. Започна да се грижи за Елизабет и неотслабващата й бдителност удържа победа над злостното заболяване — Елизабет бе спасена, ала последствията от това неблагоразумие се оказаха фатални за нейната спасителка. На третия ден мама се почувствува зле; треската се съпътствуваше от най-тревожни симптоми и видът на лекарите ни подсказа, че трябва да се готвим за най-лошото. Дори на смъртния одър силата на духа и кроткият нрав не изоставиха тази най-добра от всички жени. Тя съедини моята ръка с тази на Елизабет и каза:
— Деца мои, бях заложила най-големите си надежди за бъдещо щастие върху перспективата за един съюз помежду ви. Тази надежда отсега нататък ще крепи вашия баща. Елизабет, обич моя, ти трябва да заемеш моето място до по-малките ми деца. Уви! Жал ми е, че трябва да ви напусна, и не ми е леко да сторя това, след като съм била тъй щастлива и обичана. Но такива мисли не са достойни за мен; готова съм да се примиря със смъртта и ще се уповавам на надеждата да ви срещна в един по-добър свят.
Тя умря спокойно; лицето й изразяваше обич дори на смъртното ложе. Не е нужно да описвам чувствата на онези, чиито най-скъпи връзки са скъсани от това непоправимо зло; празнотата, която се заселва в душата, отчаянието, което се изписва върху лицето. Толкова време трябва да мине, преди разумът да се убеди, че тази, която си гледал всеки ден и чието съществуване ти се е струвало част от собствения ти
